Избрани творби, том I

Макондо беше в развалини. Сред блатата по улиците оставаха изпотрошени мебели, скелети от покрити с червени перуники животни, последни спомени от пълчищата пришълци, които избягаха от Макондо така замаяно, както и бяха дошли. Къщите, вдигнати толкова спешно по време на банановата треска, бяха запуснати. Банановото дружество отнесе съоръженията си. От някогашното телено градче стояха само развалините. Дървените къщи, прохладните тераси, където протичаха спокойните следобеди в игра на карти, сякаш бяха сринати от избързването на пророческия вятър, който подир години щеше да изличи Макондо от лицето на земята. Единствената човешка диря, оставена от онзи хищен полъх, бе една ръкавица на Патриция Браун в задушената от тринитариите лека кола. Омагьосаната област, която Хосе-Аркадио Буендия изследва по време на основаването и където после процъфтяха банановите насаждения, беше тресавище от гниещи чукани, в чийто далечен кръгозор години наред се съзираше мълчаливата пяна на морето. Аурелиано Втори изстрада безизходица от опечаление първата неделя, когато облече сухи дрехи и излезе да огледа селището. Преживелите гибелното бедствие седяха посред улиците и се наслаждаваха на първите слънца. Все още пазеха по кожата си воднозеленявия оттенък на водораслите и мириса на килер, който дъждът бе отпечатал, но в дъното на сърцата си изглеждаха доволни, че са си възвърнали селището, в което се родиха. Турската улица отново беше предишната, онази от времето, когато арабите, по чехли и с халки на ушите, обхождаха света да разменят папагали гуакамайя за джунджурии и намериха в Макондо надеждно пристанище, за да си отдъхнат от своето хилядолетно положение на бездомници. От другата страна на дъжда стоката по базарите капеше на парчета, разгънатите по вратите платове бяха прошарени от мъх, тезгяхите подкопани от термити, и стените, проядени от влагата, но арабите от третото поколение седяха на същото място и в същото положение на своите бащи и дядовци, мълчаливи, безстрашни, неуязвими за времето и нещастието, толкова живи или толкова мъртви, колкото бяха след чумата-безсънница и след трийсет и двете войни на полковник Аурелиано Буендия. Толкова учудваща беше здравината на техния дух пред развалините на игралните маси, сергиите за фританги, къщичките на стрелбищата и уличката, където се тълкуваха сънищата и се отгатваше бъдещето, че Аурелиано Втори ги запита с обичайната си лековатост с какви тайнствени средства са си послужили, за да не потънат в бурята, как по дяволите са направили да не се удавят, и един по един, от врата на врата, те му върнаха една лукава усмивка и един бленуващ поглед и всички му дадоха, без да се уговарят, един й същи отговор: