Избрани творби, том I

— Благословен да е господ-бог! — възкликна тя, сякаш бе видяла всичко. — Толкова да се мъча да ти внуша добрите порядки, а ти накрая да заживееш като свиня.

Хосе-Аркадио Втори все тъй препрочиташе пергаментите. Единственото видимо нещо в чорлавата неразбория от коси бяха зъбите под ивици зеленява тиня и неподвижните очи. Разпознал гласа на прабаба си, той помръдна глава към вратата, понечи да се усмихне, и без да знае това, повтори някогашни думи на Урсула.

— Какво искате? — промърмори той. — Времето минава.

— Така е — рече Урсула, — ама не чак толкова.

Казвайки го, осъзна, че дава същия отговор, който получи от полковник Аурелиано Буендия в килията му на смъртник и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг. Но и тогава не даде възможност на примирението. Сгълча Хосе-Аркадио Втори, сякаш беше някое дете, и настоя да се изкъпе и обръсне и да й заеме силата си, за да довъзстанови къщата. Самата мисъл да напусне стаята, която му бе предоставила покой, ужаси Хосе-Аркадио Втори. Извика, че няма човешка власт, способна да го накара да излезе, защото не иска да види влака с двеста вагона, натоварени с мъртъвци, който всяка вечер потегля от Макондо към морето. „Всички, които бяха на гарата — викаше. — Три хиляди четиристотин и осем.“ Едва тогава Урсула разбра, че той се намира в свят на мрачини, много по-непрогледен, отколкото нейния, толкова непристъпен и самотен, колкото онзи на прадядото. Остави го в стаята, но постигна да не слагат вече катинара, да чистят всеки ден, да изхвърлят пукалата на бунището, да оставят само едно, и да поддържат Хосе-Аркадио Втори такъв чист и спретнат, какъвто бе прадядото в дългото си пленничество под кестена. Отначало Фернанда тълкуваше оная шетня като пристъп на старешка лудост и едва-едва сдържаше раздразнението си. Но Хосе-Аркадио по онова време й извести от Рим, че възнамерявал да отиде в Макондо, преди да даде обет, и добрата вест й вдъхна такова въодушевление, че изневиделица се видя да полива цветята по четири пъти на ден, за да не би синът й да си създаде лошо впечатление за къщата. Същият този подтик я накара да ускори преписката с невидимите лекари и да възобнови в пруста саксиите с папрат и ореган и съдините с бегонии много преди Урсула да узнае, че са били разрушени от опустошителския бяс на Аурелиано Втори. По-късно продаде сребърния сервиз и купи керамични сервизи за ядене, супници и черпаци, сплавени от цинк, олово и калай, и прибори от алпака и обедни с тях шкафовете, привикнали с порцелана на Индийското сдружение и чешкия кристал. Урсула се мъчеше да иде все по-далеч. „Да се отворят врати и прозорци — викаше. — Да се сготви месо и риба, да се купят най-големите костенурки, да дойдат другоземците да простират рогозките си из ъглите и да пикаят върху розите, да сядат на масата да ядат по колкото си пъти искат, и да се уригват, и да плямпат, и с ботуши да изпоцапат всичко, и да правят с нас каквото си щат, защото това е единственият начин да се изплаши разрухата.“. Но това бе празна самоизмама. Беше вече прекалено стара и живееше в излишък, за да повтори чудото с карамеловите животинки, а никой от потомците не бе наследил нейната твърдост. Къщата си остана затворена по заповед на Фернанда.