Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— С плуване.
Петра Котес беше може би единственият местен жител, който имаше сърцето на арабин. Бе видяла последните отломки на своите обори и конюшни, влачени от бурята, но бе смогнала да задържи къщата на крака. В последната година бе пращала настойчиви заръки до Аурелиано Втори, а той й бе отговарял, че не знаел кога ще се върне в дома й, но че във всеки случай щял да занесе цял сандък златни пари, за да облицова спалнята. Тогава тя бе ровила из сърцето си, търсейки силата, която да й позволи да преживее нещастието, и беше намерила един разсъдъчен и справедлив бяс, с който се бе заклела да възстанови състоянието, прахосано от любовника и допрахосано от потопа. Това бе толкова несъкрушимо решение, че Аурелиано Втори се върна в дома й осем месеца след последната заръка и я завари зеленява, чорлава, с хлътнали клепачи, с осланена от крастата кожа, но пишейки номерца върху късчета хартия, за да разиграе томбола. Аурелиано Втори остана смаян и беше толкова омършавял и толкова тържествен, че Петра Котес не повярва, че този, който се бе върнал да я търси, е любовникът от целия неин живот, а братът близнак.
— Ти си луда — рече той. — Освен ако не мислиш да разиграваш кокалите.
Тогава тя му каза да надзърне в спалнята и Аурелиано Втори видя мулето. Кожата му беше лепната върху ребрата, както на стопанката, но беше толкова живо и решително, колкото и тя. Петра Котес го бе изхранила с гнева си, а когато нямаше повече треви, нито царевица, нито корени, приюти го в собствената си спалня и му дава да яде чаршафите от перикал, персийските килими, плюшените покривки, кадифените завеси и везания със златни нишки и с грамадни копринени пискюли балдахин на епископския креват.
Урсула трябваше да направи голямо усилие, за да изпълни обещанието си да умре, щом спре дъждът. Повеите на умствено прояснение, тъй оскъдни по време на дъжда, зачестиха от август насетне с духналия сух вятър, който задушаваше розовите храсти и вкаменяваше блатата и който накрая поръси върху Макондо жарещия прах, покрил завинаги ръждясалите цинкови покриви и стогодишните бадемови дървета. Урсула плака от жал, когато откри, че повече от три години е била играчка на децата. Изми си наплесканото лице, смъкна си шарените панделки, гущерите и сухите жаби, и броениците, и старинните огърлици на арабите, които бяха окачили по цялото й тяло, и за пръв път след смъртта на Амаранта напусна леглото без ничия подкрепа, за да се включи отново в домашния живот. Храбростта на непобедимото й сърце я водеше из тъмнотите. Ония, които обърнаха внимание на нейните препъвания и се сблъскаха с архангелската й ръка, винаги вдигната на височината на главата, помислиха, че с голяма мъка се оправя с тялото си, но още не повярваха, че е сляпа. Не й трябваше да вижда, за да разбере, че цветните лехи, гледани с такава прилежност още от първото преустройство, бяха разрушени от дъжда и сринати от разкопките на Аурелиано Втори, и че стените и циментът на подовете бяха напукани, мебелите разсъхнати и обезцветени, вратите изкъртени от касите, а семейството заплашено от дух на примиреност и униние, невъобразими по нейно време. Движейки се пипнешком из празните спални, тя долавяше постоянния гърмол на термити, които провъртваха дървенията, и ножечното тракане на молеца в дрешниците, и опустошителния грохот на огромните червени мравки, които бяха процъфтели в потопа и подкопаваха основите на къщата. Един ден отвори сандъка на светците и трябваше да помоли за помощ Санта София де ла Пиедад, за да смъкне от себе си хлебарките, изскочили от вътрешността му, който вече бяха стрили на прах дрехите. „Не е възможно да се живее в тая небрежност — казваше. — Както сме я подкарали, накрая зверовете ще ни погълнат.“ Оттогава насетне нямаше нито миг покой. Станала още преди да разсъмне, хващаше когото свари, включително децата. Тури на слънце оскъдните дрехи, все още в състояние да бъдат използувани, прогони хлебарките в изненадващи нападения с прахове срещу насекоми, изтръгна вените от термитите по врати и прозорци и задуши с негасена вар мравките в техните бърлоги. Възстановителската треска накрая я отведе в забравените стаи. Накара да разчистят от разрушения и паяжини стаята, където му изсъхна пипето на Хосе-Аркадио Буендия в дирене на философския камък, сложи в ред златарската работилница, разбъчкана от войниците, и най-накрая поиска ключовете за стаята на Мелкиадес, за да види в какво състояние се намира. Вярна на волята на Хосе-Аркадио, който бе забранил всякаква намеса, докато няма действителен признак, че е умрял, Санта София де ла Пиедад прибягна до какви ли не увъртания да се обърка Урсула. Но нейната решимост да не изостави на насекомите дори най-отдалеченото и негодно кътче в къщата беше толкова непоколебима, че тя разпердушини всички пречки, които й поставиха, и след тридневни настоявания постигна да й отворят стаята. Трябваше да се вкопчи за касата на вратата, за да не я повали смраднята, но й бяха нужни не повече от две секунди, за да си припомни, че там стояха прибрани седемдесет и двете цукала на ученичките и че в една от първите нощи на дъжда войнишки патрул бе претърсил къщата, дирейки Хосе-Аркадио Втори и не бяха могли да го намерят.