Избрани творби, том I

— Млъкни вече, моля ти се — примоли й се той.

Фернанда, напротив, повиши глас. „Няма за какво да мълча — рече тя. — Който не иска да ме слуша, да си върви.“ Тогава Аурелиано Втори изгуби самообладание. Надигна се, без да бърза, сякаш мислеше само да протегне кости, и с отлично владян и целенасочен бяс сграбчи една по една саксиите с бегонии, гърнетата с папрат, съдините с ореган и едно по едно ги строши на парчета върху пода. Фернанда се изплаши, тъй като в действителност дотогава не бе съзнавала ясно ужасната вътрешна сила на опяването, но вече беше късно за какъвто и да е опит за поправяне. Опиянен от неудържимия порой на излиянието, Аурелиано Втори строши стъклото на шкафа и една по една, без да бърза, измъкна частите на сервиза и ги направи на пух и прах върху пода. Последователен, спокоен, тъй тържествен, какъвто бе при облепването на къщата с банкноти, после изпочупи о стените сервизите от чешко стъкло, рисуваните на ръка вази, картините с девици в претоварени от рози лодки, огледалата в позлатени рамки и всичко чупливо, от стаята до килера, и приключи с делвата в кухнята, която се пръсна насред двора с дълбок взрив. После си изми ръцете, наметна навосъченото платно и преди полунощ се върна с няколко корави свиела солено месо, няколко чувала ориз и царевица с гъгрица и няколко дръгливи бананови грозда. Оттогава вече не липсваха неща за ядене.

Амаранта-Урсула и малкият Аурелиано щяха да запомнят потопа като щастливо време. Въпреки суровостта на Фернанда те цамбуркаха из блатата по двора, ловяха гущери, за да ги разчекват, и играеха на „отрови супа“, сипвайки прах от криле на пеперуди в тенджерата при недоглежданията на Санта София де ла Пиедад. Урсула беше най-забавната им играчка. Имаха я за грохнала голяма кукла, която отнасяха и донасяха из ъглите, предрешена с цветни парцали и с изрисувано в сажди и чернилка лице, и един път без малко да й изтърбушат очите, както правеха на жабите с градинарските ножици. Нищо не ги караше да се веселят толкова шумно, както нейните бълнувания. Наистина, вероятно нещо бе се случило в мозъка й на третата година от дъжда, защото полека-лека изгуби усет за действителността и дотолкова бъркаше сегашното време с далечни епохи на своя живот, че веднъж прекара три дни в безутешен плач за смъртта на Петронила Игуаран, прабаба й, погребана преди повече от век. Потъна в толкова нелепо състояние на обърканост, та вярваше, че малкият Аурелиано е нейният син, полковникът, по времето, когато го заведоха да види леда, и че Хосе-Аркадио, тогава в семинарията, е първородният и син, заминал с циганите. Толкова много говори за семейството, че децата се научиха да й устройват въображаеми гостувания на същества не само отдавна-отдавна умрели, но и живели в различни времена. Седнала в леглото, с покрита от пепел коса и забулено в червена кърпа лице, Урсула беше щастлива сред недействителния род, който децата описваха, без да пропускат подробности, сякаш наистина го бяха познавали. Урсула разговаряше с дедите си за събития, предхождащи нейното собствено съществуване, наслаждаваше се на вестите, които й донасяха, и плачеше с тях за умрели много по-наскоро, отколкото самите събеседници. Децата скоро забелязаха, че в течение на тия призрачни гостувания Урсула винаги поставяше въпрос, предназначен да установи кой е занесъл в къщата по време на войната гипсов свети Йосиф в естествен размер, за да го пазели, докато отминел дъждът. Тъй Аурелиано Втори си спомни за богатството, закопано в място, което само Урсула знаеше, но бяха безполезни въпросите и хитрите уловки, които му хрумваха, защото в лабиринтите на своето бълнуване тя изглежда пазеше едно странично поле от умствена яснота, за да защищава оная тайна, която щеше да разкрие само на онзи, който докаже, че е истинският стопанин на погребаното злато. Беше толкова изкусна и толкова точна, че когато Аурелиано Втори подучи един от другарите си по хапване и пийване да мине за собственика на състоянието, тя го оплете в изчерпателен и осеян с тънки клопки разпит.