Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Самолетът на непознатия внезапно забави скорост. Губеше височина точно тогава, когато тя очакваше да се изкачва. Гранитната бариера се издигаше пред него, пресрещаше го, пресягаше се към крилата му, но дългата, гладка посока на движението му се плъзгаше надолу. Тя не можеше да установи повреда, нестабилност, никакъв знак за механична авария — изглеждаше като равно, преднамерено движение. С внезапно проблясване на слънчева светлина по крилата самолетът навлезе в дълга крива, а лъчите се отърсваха като вода от корпуса му, сетне навлезе в широка, гладка спирала, сякаш подхождаше за кацане на място, където не можеше да се кацне.
Тя наблюдаваше, без да се опитва да го обясни, без да вярва на това, което вижда, очакваше издигането, което да го върне обратно по курса. Но спокойните, плъзгащи се кръгове продължаваха да се снижават към писта, която не можеше да види и за която не смееше да мисли… Като останки от счупени челюсти, редиците гранитни зъби стояха между неговия и нейния самолет, тя не можеше да различи какво лежи на края на спираловидното му движение. Знаеше само, че не изглежда като самоубийство, но със сигурност беше такова.
Видя слънцето да проблясва по крилата за миг. Сетне, като тялото на човек, който се гмурка напред с протегнати ръце, ведро оставил се на полета надолу, самолетът се снижи и изчезна зад скалните гребени. Тя продължи да лети, почти очаквайки го да се появи отново, неспособна да повярва, че е станала свидетел на ужасна катастрофа, която се е случила толкова просто и спокойно. Продължи да лети към мястото, където беше паднал самолетът. Беше някаква долина сред пръстен от гранитни стени. Тя стигна до долината и погледна надолу. Нямаше възможно място за кацане. Нямаше и следа от самолет.
Дъното на долината изглеждаше като парче земна кора, откъснато по времето, когато земята се е охлаждала, и останало недостъпно оттогава насетне. Беше поредица от струпани скали, с големи блокове, висящи на опасни гроздове, с дълги, тъмни пукнатини и няколко изкривени борови дървета, които растяха почти водоравно във въздуха.
Нямаше равно парче земя дори с размерите на носна кърпичка. Нямаше място, където да се скрие самолет. Нямаше и останки от самолет. Тя наклони машината, започна да кръжи над долината, като се снижи малко. Заради някаква игра на светлината, която тя не можеше да обясни, дъното на долината изглеждаше много по-ясно видимо от останалия терен. Можеше да го различи достатъчно добре, за да се увери, че самолетът не е там — но това беше невъзможно.
Тя продължи да кръжи и да се снижава. Огледа се наоколо и за един ужасяващ миг си помисли, че е тиха лятна сутрин, че е сама, изгубена в район на Скалистите планини, който никой самолет не би рискувал да доближи, и с последните изпарения на горивото си търси самолет, който никога не е съществувал, преследва унищожител, който е изчезнал така, както винаги е изчезвал; може би само призракът му я беше довел тук, за да бъде самата тя унищожена. В следващия момент обаче поклати глава, сви устни и продължи да се снижава. Мислеше си, че не може да изостави такова несметно богатство като ума на Куентин Даниълс по някоя от скалите долу, ако е още жив и тя е в състояние да му помогне. Беше влязла в кръга на стените на долината. Летенето ставаше опасно, пространството беше твърде тясно, но тя продължи да кръжи и да се снижава, животът й висеше на силата на зрението й, а то прескачаше между две задачи: да претърсва дъното на долината и да наблюдава гранитните стени, които сякаш всеки момент щяха да откъснат крилата й.
Познаваше опасността само като част от работата. Тя вече нямаше лично значение. Дивата емоция, която изпитваше сега, беше радост. Това беше последната ярост на изгубена битка. Не! — крещеше тя на ум, крещеше на разрушителя, на света, който беше напуснала, на годините зад гърба си, на дългата история на пораженията — Не! Не! Не!
Очите й преминаха през таблото и тя остана неподвижна, задъхана. Последният път, за който си спомняше, високомерът показваше 11 000 фута. Сега беше на 10 000. Но дъното на долината не се беше променило. Не беше се приближило. Оставаше все така далеч, като при първия й поглед надолу. Знаеше, че цифрата 8 000 обозначава нивото на терена в тази част на Колорадо. Не беше забелязала дължината на захода си. Не беше забелязала, че земята, която изглеждаше твърде ясна и близка от височината, сега беше замъглена и далечна. Гледаше същите скали от същата перспектива, не бяха станали по-големи, сенките им не бяха помръднали, а странната, неестествена светлина продължаваше да виси над дъното на долината.