Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Никакви бури не беше имало в небето тогава. Нищо, което да намекне за предстоящото. Черните дървета на Сурут Комон бяха живели две хиляди години, може би по-дълго, и всеки сезон отдаваха на вятъра тънките си семена. Но когато отново обърнеше очи към тези величествени дървета, те щяха да са отишли в огъня.
— Много се смълча, приятелю.
Ендест Силан вдигна очи от гаснещите пламъци. Утрото настъпваше бързо.
— Спомнях си… как дървото рухва и се разпада.
— Освобождаване на енергия. Може би това е по-добрият начин да го погледнеш.
— Такова освобождаване винаги е фатално.
— При растенията, да — отрони Каладън Бруд.
„При растенията…“
— Мисля за дъха, който им даваме — нашия дар.
— И дъха, който те ни връщат — каза бойният главатар. — Който изгаря, щом го докоснеш. Мисля, че имам късмет — продължи той. — С това, че не обичам иронията.
— Лъжлив е този дар, защото с него налагаме претенцията си за собственост. Като хитри търговци, всеки от нас. Даваме, за да можем след това оправдано да вземем. Стигнал съм до убеждението, че тази размяна е основният принцип в отношенията ни… с всичко на света. На всеки свят. Човешки, на Андий, на Едур, на Лиосан. Имасс, Баргаст, Джагът…
— Джагът не — прекъсна го Каладън Бруд.
— Малко знам за тях, всъщност. Каква е била тяхната сделка тогава?
— Между тях и света ли? Не знам дори дали е възможно обяснение, или най-малкото в границите на жалкия ми ум. Дори в сътворяването на леда — за да се защитят срещу Имасс — Джагът дадоха много повече, отколкото взеха. Освен тираните, разбира се, което прави такава тирания още по-осъдима в очите на другите джагъти.
— Значи са били домакини?
— Не. Идеята за домакинска грижа предполага превъзходство. Известна арогантност.
— Заслужена, явно, след като силата да унищожаваш съществува.
— Е, по-скоро илюзията за сила, бих казал, Ендест. В края на краищата, ако унищожаваш всичко около себе си, рано или късно унищожаваш и себе си. Арогантността е това, което утвърждава някакъв вид отделяне и от него — представата, че можем да оформяме и преоформяме света така, че да съответства на целите ни, и че можем да го използваме, все едно че не е нищо повече от един жив инструмент, съставен от милион части. — Замълча и поклати глава. — Видя ли? Чак черепът ме заболя.
— От истината, мисля — каза Ендест Силан. — И тъй, Джагът не са мислели за себе си като за домакини. Нито като за паразити. Не са били арогантни? Струва ми се необичайно, главатарю. Невъобразимо всъщност.
— Делели са този свят с Форкрул Ассаил, които са били тяхната противоположност. Били са свидетели на най-чистата проява на арогантност и отделяне.
— Имало ли е война?
Каладън Бруд мълча толкова дълго, че Ендест започна да вярва, че няма да последва отговор, а после погледна нагоре със зверските си очи, блеснали на гаснещата жарава в огнището.
— „Имало“?
Ендест Силан зяпна стария си приятел и дъхът излезе на съсък от устата му.
— Богове на Бездната, Каладън! Никоя война не може да продължи толкова дълго.
— Може.
Това откровение беше… чудовищно. Безумно.
— Къде?
Усмивката на бойния главатар беше мрачна.
— Далеч оттук, приятелю, което е добре. Представи си какво щеше да реши да направи твоят господар, ако не беше така.
„Щеше да се намеси. Нямаше да може да се спре.“
— Имаме си компания — каза Каладън Бруд.
След миг тежко тупане на криле отекна над тях в заглъхващия мрак. Ендест Силан погледна нагоре и видя Старицата, присвила вече криле и понесена от подвижните течения на въздуха. Спусна се и кацна сред пръсналите се камъчета точно на ръба на светлия кръг.
— Мирише ми на риба!
— Не знаех, че твоят вид изобщо има нюх — каза Каладън Бруд.
— Смешен тъпак. Макар че трябва да се признае, очите ни са истински дар на съвършенство — наред с много други неща, разбира се. Да, ние, Великите гарвани, сме наказани със съвършенство… а дали виждам оглозгани кости? Да, с неоспорима сигурност… Невъзпитани същества, не сте ми оставили нищо!
Подскочи, кацна по-близо и изгледа двамата мъже първо с едното си око, а после — с другото.
— Мрачен разговор, нали? Радвам се, че го прекъснах. Ендест Силан, господарят ти те призовава. Каладън Бруд, ти не. Ето, донесох съобщенията! Сега искам ядене!
Харак бягаше през Нощ. Стари изтърбушени улици, отломките разчистени, освен разбитите блокове дялан камък; тесни криви улички, където сметта се беше натрупала до коленете; през рухнали сгради; пъплеше напред като паяк. Знаеше, че Тоув е мъртъв. Знаеше, че Бъкч е мъртъв, и още половин дузина други заговорници. Всички мъртви. Бяха ги връхлетели убийци. Тайст Андий, подозираше той, някаква тайна полиция, проникнали бяха в клетките и вече избиваха всеки освободител, до когото можеха да се доберат.