Дан на Хрътките

— Вие тримата не сте дошли тук в опит да се избиете.

Андарист се усмихна на Силхас Руин.

А той се намръщи и отново извърна очи.

— Имаме да обсъдим някои неща — каза Аномандър. — Андарист?

— Вече изпратих представители в двата лагера. И предложение за посредничество. Смътни намеци за възможни съюзи срещу останалите от вас. Ключът ще е в това да съберем Дретденан и Ванут на едно място, с оръжията в ножниците.

— Силхас?

— Хиш и Манале се съгласиха с условията ни за договор. Манале все още ме притеснява, братя. Не е глупава…

— А Хиш да не би да е? — изсмя се Андарист. Влудяващо небрежен смях, като се имаше предвид коварството, което обсъждаха.

— Хиш Тула не е потайна. Стремежите й са ясни. Всички знаят, че тя не лъже. Манале обаче е подозрителна. В края на краищата говоря за най-голямото престъпление от всички, проливането на родна кръв. — Замълча, после се обърна към Аномандър и изведнъж изражението му се промени. Безпокойство, обърканост някаква, обагрена с ужас. — Аномандър — прошепна той. — Какво правим?

Лицето на Аномандър се вцепени.

— Достатъчно силни сме, за да преживеем това. Ще видим. — Погледна към Андарист. — Този, който ще разбие сърцата ни, стои пред нас. Андарист, който избира да се отвърне.

— Какъв избор, а? — В настъпилото тягостно мълчание той отново се изсмя. — Избор беше, да. Един от нас… Трябва да е поне един от нас, а нямам никакво желание да тръгна по твоя път. Нямам куража за такова нещо. Куража и… жестокото безумие. Не, братя, моята задача е най-леката — аз няма да направя нищо.

— Докато аз не те предам — рече Силхас и Ендест се стъписа, като видя сълзите в очите на белокожия Господар.

— Никакъв друг изход няма — рече Андарист.

Столетия и хилядолетия след това Ендест Силан щеше да се чуди — без така и да разбере — дали всичко, което последва, бе така, както го бяха замислили тримата. Кураж, беше го нарекъл Андарист. И… жестоко безумие — в името на Майката, да — това унищожение, чистата дързост на измяната — възможно ли беше наистина да са замислили всичко това?

Следващия път Ендест Силан срещна Аномандър на моста в подножието на Цитаделата и от думите му ясно разбра, че не го е разпознал като мъжа, който бе станал свидетел на онази среща с братята му. Странна разсеяност. Макар че, безспорно, в този момент Аномандър имаше други неща наум.

Ендест Силан бе донесъл на Върховната жрица описанието си за онази тъмна среща. И докато описваше подробностите на предателския заговор, които можеше да се изтръгнат от чутото — и всички възможни последици, — очакваше да види на лицето й гняв. Вместо това, и със символична далновидност, щеше да си помисли той по-късно, тя просто му бе обърнала гръб.