Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Когато нямаше никой друг, армията се самоизяждаше. А той просто беше гледал, безизразно, защитен от бронята си и вмирисан на желязо, на кожа, пот и кръв.
Войници, сражавали се в справедлива война — война, на която те поне могат да гледат като на справедлива — могат да се вкопчат в някакво чувство на гордост, в това, че всяка саможертва е ценна. И опрени на това, могат да я оставят зад гърба си, да намерят нов живот, различен живот. И колкото и гротескни да са неправдите на света около тях, света на настоящето, ветеранът може да се вкопчи в светостта на онова, което е преживял.
Но да се сражаваш в несправедлива война… това беше съвсем друго. Ако човек изобщо имаше съвест, нямаше бягство от извършените престъпления, от кръвта по ръцете, от пълното безумие на онова време — когато доблестта беше лъжа, дългът — оръжие, което усмирява завинаги, когато самият кураж бе опетнен и омърсен. Внезапно се оказваше, че не съществува никаква защита срещу неправдата, никакво убежище не можеше да се намери в спомените за праведно време. И затова ядът бликваше навън, изпълваше всяка пукнатина, надигаше се в ярост. Нямаше как да му се даде глас, нямаше как да бъде облекчен и натискът се усилваше. Когато най-сетне те смаже съвсем, самоубийството изглеждаше най-лекият избор, единственото истинско спасение.
Сиърдоминът можеше да разбере логиката на това, но логиката не бе достатъчна. Всеки може да намери оправдание, да се свие в ъгъла и да се предаде. Още по-лесно е, когато самият кураж е станал уязвим на обругаване и злостна насмешка. Защото в края на краищата да устоиш, да продължиш да живееш изисква кураж, а това е възможно единствено ако честта остане достойна за уважение.
Сиърдоминът вдигна глава и намръщено погледна обезглавения труп.
— Можеш ли да разбереш нещо от това, Харак? Можеш ли да схванеш вече, най-сетне, как самото съществуване на хора като теб ми дава основание да остана жив? Защото вие давате лице на моя гняв, а моят меч, да, той е жаден за лица. — Или това, или яростта в него щеше да погълне душата му. Не, по-добре лицето, което посича, да си остане чуждото, да не е неговото собствено. Да продължи да ги намира, един след друг. Колко слаба е справедливостта. Поквареният печели, чистосърдечният се проваля и пада край пътя. Подлост и алчност грачат триумфално над отговорността и състраданието. Можеше да се бори с това и тази борба нямаше нужда дори да е в негово име. Можеше да се бори за Черен Корал, за Тайст Андий, за самата човечност.
Дори за Избавителя… „Не, това не може. Това, което правя тук, не може да бъде изцерено — не може да има избавление за мен. Никога. Трябва да разберете това. Всички вие трябва да разберете това.“
Изведнъж осъзна, че умолява… но кого? Не знаеше. „Поставени сме в невъзможна ситуация, а поне за нас виновният тиранин е мъртъв — наказан е. Можеше да е по-лошо — можеше да избегне възмездието, да избегне правосъдието.“
Войната носеше травма. Някои хора я преживяваха. Други завинаги оставаха впримчени в нея. За мнозина това обстоятелство не беше тяхна вина. Нито някаква форма на болест или лудост. Беше всъщност следствието от една дълбоко морална лична неспособност да примирят противоречията в душата си. Никой лечител не можеше да изцери това, защото нямаше нищо за изцеряване. Никакъв еликсир не можеше да изчисти заболяването. Никакъв мехлем не можеше да заличи белезите. Единственото възможно примирение бе в това да накараш виновните да си платят, да видиш, че се изправят пред справедливостта. А историята показваше, че такава отплата идва много рядко. Така че раните на ветерана не зарастват никога, белезите не заглъхват никога, гневът никога не затихва.
Ето защо сиърдоминът бе започнал да вярва и знаеше много добре, че това, което върши тук, с оръжието в ръка, изобщо не решава конфликта в него. Беше несъвършен като всеки друг и колкото и нажежен да беше гневът му, колкото и праведна да беше яростта му, не можеше да наложи чисто, неопетнено правосъдие — защото това бе нещо всеобщо, неотделимо от идентичността на цял един народ. Това трябваше да бъде акт на едно общество, на цивилизация. „Не обществото на Тайст Андий — те явно няма да приемат това бреме, няма да се съгласят да раздадат нашето правосъдие заради нас, хората, нито е редно да очакваме, че ще го сторят. И затова… аз съм тук и чувам плача на Избавителя.“
„Не можеш да убиваш в името на справедливостта.“