Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
„Връхлетяха? Но кой беше горе?…“
— Изгубихме барда значи?
— Не знам — отвърна Пикър. — Не го видях.
„Връхлетяха на сцената…“
— И Блупърл изгубихме.
Бленд бавно затвори очи, за втори път. Болеше ужасно и много от тази болка никога нямаше да се изцери. „Сгащиха ни.“
— Пикър…
— Избиха всички, Бленд. Хора, които тази нощ просто имаха лош късмет. Скевос. Хендри, Лармас, малкият Бутал. Само заради нас.
По улицата идваше отделение градска стража, фенерите се полюшваха в ръцете им.
За сцена, каквато Бленд гледаше точно в този момент, трябваше да се е събрала тълпа зяпачи, жадните да видят ранени и издъхващи хора, от онези, които се хранеха с това. Нямаше никого.
Защото беше работа на Гилдията.
— Някои още дишаме — каза Бленд. — Не е добре това. Да оставиш морски пехотинци живи.
— Да, никак не е добре.
Бленд познаваше този тон. Все пак се зачуди. „Достатъчно ли сме? Имаме ли го в себе си достатъчно, за да го направим? Още ли имаме каквото трябва?“ Бяха изгубили лечител и маг тази нощ. Бяха загубили най-добрите си. „Защото бяхме непредпазливи.“
Стражите се струпаха около Баратол и Чаур.
— Пикър, Бленд — каза Анци. — Не знам за вас двете, но точно сега, богове на бездната, се чувствам стар.
Сержантът на стражата се приближи.
— Много ли е зле вътре?
Никой не му отговори.
На шест преки оттам, на цял свят разстояние, Кътър стоеше в двора на дюкян, продаващ надгробни камъни и украса за гробници. Редица стилизирани божества, ни едно от тях неосветено все още в храм, за да сипе благослов над бъдещите мъртъвци. Беру и Бърн, Солиел и Неруз, Трийч и Падналия, Качулатия и Фандърей, Хрътка и Тигър, Глиган и Червей. Дюкянът беше затворен и той се взираше в недоизваяните още камъни, чакащи да всекат в тях имена на любими хора. Пред едната ниска стена на двора стояха ред мраморни саркофази, а пред отсрещната стена се редяха високи урни с разлати устия, тънки шии и издути кореми — напомняха му за бременни жени… раждане в смърт, утроби, които да поберат всичко, което е останало от тленната плът, дом за онези, които можеха да дадат отговора на окончателния въпрос, последния въпрос: Какво има отвъд? Какво ни очаква всички? Как изглежда портата пред мен? Много начини съществуваха да се зададе този въпрос, но всички означаваха едно и също — и всички търсеха един отговор.
Човек често говори за смърт. Смъртта на едно приятелство. Смъртта на една любов. Във всеки от тях отеква с окончателността си онзи, сетният въпрос, но този ек е смътен, призрачен, отиграва сцени като в куклено представление, размити в тръпнещите сенки. Убий една любов. Какво има отвъд? Пустота, хладна купчина пепел, но няма ли да се окаже плодородна все пак? Място, където да поникне ново семе, да открие живот и да избуи в себе си? Така ли е и с истинската смърт?
От пръстта — ново семе…
Приятна мисъл. Утешителна мисъл.
По улицата още имаше хора; последните окъснели купувачи не бързаха да приключат този ден. Може би си нямаха дом, където да се приберат. Може би жадуваха за още някоя покупка, с унилата надежда тя да запълни празнотата, която ги гложди дълбоко вътре.
Никой не влизаше в този двор, никой не искаше да му се напомня какво очаква всички. Защо тогава той се бе озовал тук? Утеха ли търсеше някаква, някакво напомняне, че за всеки човек, който и да е той и където и да е, идва един и същи край? Може да вървиш, може да пълзиш, може да тичаш презглава, но никога не можеш да се обърнеш и да тръгнеш обратно, никога не можеш да избягаш. Дори в баналната истина, че скръбта е само за живите, за онези, които остават — взрени в празните места, където някой е стоял някога — можеш да намериш упование. Всички вървим по една и съща пътека, някои по-далече, други — по-назад, но все пак и винаги — една и съща пътека.
Тъй че съществуваше смъртта на любовта.
И нейното убийство, уви.
— Крокъс Младата ръка.
Той се обърна. Бавно. Пред него стоеше жена, великолепно облечена, загърната в наметало от хермелин. Сърцевидно лице, посърнали очи, боядисани устни. И да, той познаваше това лице. Познавал го беше в по-младата му версия, детинската може би, но вече нищо нямаше от онова дете — не и в очите, нито в тъжната усмивка на тези пълни устни.
— Чалис Д’Арл.
По-късно щеше да се върне към този миг, към мрачното предупреждение, изразено в това, че когато изрече старото й име, тя не го поправи.
Щеше ли едно такова прозрение да промени нещата? Всичко, което последва?
Смърт и убийство, семена и пепелища, човек прави каквото прави. Зееха саркофази. Урни отекваха кухо в тъмното. Каменни лица очакваха имена, скръб се беше присвила на прага.