Дан на Хрътките

Величествените дървета с черните си стволове и мастиленочерните си листа очертаваха груб пръстен, обкръжил свещения Сурут Комон. От центъра на просторната поляна човек можеше да види, ако се обърне на север, кулите на Цитаделата, чиито стройни линии напомняха за тези свещени дървеса. Есента бе дошла и въздухът се бе изпълнил с реещите се влакънца на черната акация.

Големите ковачници на запад огряваха в пурпур мръсните надвиснали облаци, тъй че едната страна на Карканас изглеждаше лумнала в пожар. Несекващ дъжд от пепел засипваше огромните фактории, далеч не толкова сладък като кълбестите власинки, белязали идването на студения сезон.

От убежището на Сурут Комон огненото царство на работилниците изглеждаше на светове разстояние. Дебели пластове мъх загръщаха каменните плочи на свещената поляна и стъпките на Ендест Силан глъхнеха, докато крачеше към хлътналия каменен олтар в самия център. Никого нямаше наоколо — не беше сезонът на празненствата. Не беше време за каквито и да било празненства. Чудеше се дали дърветата го усещат, дали са в състояние да съсредоточат нещо като внимание върху него, да го доловят с полъха във въздуха, с издиханието на топлия дъх.

Веднъж бе прочел трактат на някой си учен, който описваше химическата връзка между растения и животни. Езикът бе сух и безпристрастен, нещо обичайно за подобни академични трудове, но Ендест все пак помнеше как бе затворил книгата и се беше отпуснал в стола си. Идеята, че би могъл да пристъпи до някое растение, дърво, дори акация, и да го благослови със собствения си дъх — дар на излетелия от дробовете въздух, който може да съживи дървото, да му донесе всъщност здраве и сила, да му поднесе самия живот… ах, това бе истинско чудо, което за малко бе утешило кипящата буря, каквато бе душата на един млад мъж.

Толкова отдавна беше. Понякога вече чувстваше, че е приключил с поднасянето на всякакви дарове.

Стоеше сам пред древния олтар. Лекият привечерен дъжд бе оставил плитка локва в базалтовата купа. Казваха, че Андиите дошли от горите и поляните, родени, за да дарят с дъха си свещеното дърво, и че първото падение на неговия народ било, когато излезли, за да положат първите дялани камъни на този град.

Колко провали бяха последвали оттогава? Сурут Комон бе последният къс от старата гора, останал в цял Карканас. Самото черно дърво на акацията бе захранвало големите ковачници.

Не изпитваше никакво желание да гледа на запад. Притесняваше го не само огненото сияние. Трескавият кипеж в онези ковачници… там правеха оръжие. Броня. Подготвяха се за война.

Тук го беше изпратила Върховната жрица. „Гледай“, беше му казала. И той щеше да гледа. Очите на Храма, на жречеството, трябваше да останат отворени, будни, да не пропуснат нищо в тези напрегнати времена. Това, че го бе избрала над другите — над самата себе си дори, — не беше израз на уважение. Присъствието му тук бе политическо, скромният му ранг — съзнателен израз на храмовото презрение.

„Гледай, Ендест Силан. Но остани безмълвен. Ти си присъствие, разбираш ли?“

Разбираше.

Появиха се почти едновременно, един от север, един от изток и един от юг. Трима братя. Трима синове. Това щеше да е събиране на кръв и да, щяха да възнегодуват, че го заварват тук, защото не му беше мястото тук. Всъщност самият Храм нямаше място тук. Щяха ли да го прогонят?

Дърветата плачеха обещанието си за нов сезон на живот — сезон, който никога нямаше да дойде, защото нямаше къде да пуснат корен влакънцата — нямаше място за тях на десетки и десетки левги околовръст. Реката щеше да поеме милиони от тях, но дори и тези леки черни нишки не можеха да плуват над водите й, тъй че каквото реката вземеше, го задържаше погребано в мъртвата тиня на Дорсан Рил. „Дъхът ни е трябвало да дари живот, а не да го отнема. Дъхът ни е бил дар, а в този дар акацията е намерила измяна.“