Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Сега насреща на пристигащите се появиха кафявокожите момчета и пред всички яздеха двете Мечи момчета. Конете им бяха от плячкосаните. Няколко кучета вълча порода тичаха току под краката и около младите ездачи. Сега момчетата дръпнаха конете си за задните крака, те размахаха предните и заобиколиха завръщащите се заедно с пленниците. Така обкръжени, те поведоха малката група нагоре по течението на реката до скритата падинка, откъдето неочаквано се откри поглед към шатрите.
Ето ги техните шатри, новата родина на бездомниците. Върху кожените стени блестяха със силните си бои защитните заклинателски знаци под лъчите на вечерното слънце. Тъй като изминалият ден беше топъл, жените и дъщерите бяха освободили чергилата от опъващите ги колчета и ги бяха отметнали нагоре. Завръщащите се бойци вече видяха завивките и кожите, паниците и гърнетата вътре. Близо до лагера Черния сокол спря своя жребец. Погледът му се плъзна към изрисуваната с гърмящи птици и змии заклинателска шатра. Хавандшита пристъпи навън. Черния сокол и неговите мъже скочиха от конете и се приближиха към беловласия заклинател. Съобщиха му с пестеливи думи какво се бе случило и посочиха мъртвия Гарван и пленниците.
— За убит боец се отмъщава с друг убит — отсъди старият заклинател и като извади ножа си, го забоде право в сърцето на един от тримата овързани черни ходила. Убитият падна на земята.
— Той принадлежи на Гарвановите братя — продължи коравосърдечният Хавандшита, — и той, и скалпът му, и оръжията му. Скалпът и оръжията му трябва да придружат Стария Гарван по пътя му към Вечните ловни райони. Ще ги положите край него.
Така заклинателят зачете прастарите закони за междуплеменното отмъщение, които поддържаха една нестихваща вражда между отделните индиански племена.
Четансапа подаде мълчаливо на двамата Гарванови братя оръжията, които бяха принадлежали на убития боец от племето на черните ходила. Братята ги поеха и отнесоха мъртвия си баща, убития от Хавандшита сиксикауски боец, както и оръжията му в своята шатра. Приглушено се понесоха тъжните вопли за убития Гарван, който бе отмъстен, но не можеше вече да се съживи.
— Мустангите и катърите на Роуч и на Шонка съветът ще разпредели между отделните шатри — продължи да се разпорежда най-старият член на племето с останалата част от бойната плячка. — Живите черни ходила са твои, Четансапа, заедно с всичко, което са притежавали, и ти можеш да се разпореждаш с тях, както желаеш.
— Ще покажа пленниците на Токай-ихто — отвърна само Черния сокол. И погледна към вождовата шатра. Тя беше отворена и празна, защото вождът още не се бе върнал от похода си срещу врага на север. — Щом Токай-ихто се върне — заключи Черния сокол.
Той остави небоеспособния Планински гръм и другите двама живи пленници в своята собствена шатра и след това разпредели жените и децата на черните ходила между шатрите, които се нуждаеха от работна ръка. Чала отведе милата млада жена в своята шатра. Научи там нейното име — „Подигравчийката“ — и й разреши мълчаливо да доведе и петгодишното си момченце. Светкавичен облак наблюдаваше новата си майка изпитателно, показа й всичко в шатрата, доведе две другарчета за стреснатото момченце и след това отиде отсреща в шатрата на Четансапа.
Там победилите дакотски бойци тъкмо се събираха отново край своя предводител. Той ги беше поканил на вечеря. Свет — кавичен облак се зае да помогне на Монгшонгша. Девойката разстла рогозките от лико и подреди паниците. Монгшонгша разнесе месото. Раменете й се бяха изправили и радостта от завръщането на съпруга й я бе подмладила и разхубавила.
Хапеда и Часке също отдавна се бяха върнали от поляната, където след успешния нападателен поход на Четансапа отново пасяха много коне и катъри. Момчетата наблюдаваха от скромните си места пред входа на шатрата пленените черни ходила. Двамата овързани в ласа мъже и Планински гръм бяха в шатрата. А девойката, която носеше мъртвото момче, все още стоеше мълчаливо пред входа. Сега Монгшонгша излезе, за да й помогне. Даде й здрави, разклонени на върха прътове, за да захване за тях одеялото, в което бе загърнала мъртвото момче. Така то бе погребано, без да докосва земята. Монгшонгша се учуди, че и непознатата зачиташе обичаите, и я подкани да влезе в шатрата. После й кимна и Ситопанаки седна далеч от брат си, вперилия поглед право пред себе си млад сиксикауски вожд.
Охитика, съседското куче, влезе в шатрата. Всички се учудиха, когато то отказа кокала, който Шеф дьо Лу искаше да му подари, и пристъпи предпазливо към Планински гръм. Вождът не бе седнал в шатрата на врага. Стоеше прав близо до кожената стена. Кучето го подуши и залая в очакване.