Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
След полунощ Бобъра смени двамата Гарвани от дежурството им. Младите бойци се приближиха и седнаха до коня, върху който бе завързан баща им. Кучетата на черните ходи-ла се бяха свили на кълбо и не лаеха повече. Жените и децата които бяха попаднали от пленничеството при дългите ножове в пленничество при дакота, седяха плътно притиснати едни до други. Те не се осмеляваха да подхванат оплакваческата песен за своите мъртъвци. Само двамата Гарвани започнаха да изливат тихо с песен тъгата по смъртта на своя баща.
Под светлината на луната Четансапа забеляза един човек, който се приближаваше отдалеч през прерията към лагера. Когато се изкачи върху гребена на едно възвишение, той целият се откри, после отново изчезна в следващата долчинка. Наблюдаващият го Четансапа вече знаеше, че приближаващият се е индианец. Той притегли пушката до себе си. Приближавайки се сред лунната светлина, човекът бе удобен прицел. Сега Четансапа го позна.
Планински гръм се завръщаше.
Той не се беше опитал да се прикрива, затова Четансапа го остави свободно да се приближи.
Кучетата скочиха в съня си. Бяха надушили своя господар.
През групата на сгушилите се жени и девойки премина някакво движение подобно на вълна, повдигната от внезапен напор на вятъра. Миг след това те отново седяха спокойно и привидно безучастни и само по шепота, с който започнаха да успокояват разбудилите се деца, можеше да се съди, че не мислят да заспиват отново.
Черния сокол не се помръдваше от мястото си. Остана да лежи в тревата и когато Планински гръм се приближи до края на долчинката. Врагът се спря там и сякаш изчакваше нещо.
Четансапа го остави да чака и да си стои там. В нощта вражеският вожд изглеждаше още по-едър.
Всички мъже се бяха събудили и гледаха към младия сиксикау. Конете бяха станали неспокойни и надигнаха глави. Горе върху купестото възвишение Четансапа видя дулото на пушката, която Бобъра държеше насочена към новопристигналия.
Вождът на черните ходила дълго остана на мястото си. Когато се убеди, че врагът му не смята да му препречи пътя, той се отдели оттам. Заобиколи жените и децата, без да ги погледне, и се приближи към своите овързани бойци. Омотаните в ласа тела лежаха в тревата между временното огнище и Четансапа. Дакотският боец почти не бе раздвижил глава, ала погледът му не изпускаше нито едно движение на Планински гръм.
Младият сиксикау се спря. С дясната си изкълчена ръка, която висеше надолу, той даде знак на своите хора. Шеф дьо Лу държеше револвера си готов за стрелба.
Едно момче от черните ходила се изправи и се приближи към своя вожд. Вождът раздвижи устни; вдигнало очи нагоре към него, момчето отгатна думите му. Черния сокол сам не можеше да си обясни защо не предприема нищо. Крайниците му се бяха напрегнали от някакво неопределено очакване.
Момчето на черните ходила явно бе получило някакво нареждане. Пропълзя под завивката, под която гаснеше жаравата от огъня, и извади стиска клонки, която раздуха така, че те пламнаха червени. Междувременно Планински гръм се отпусна на земята. Беше седнал с гръб към тримата пленници и с лице към Четансапа. Положи дясната китка на ръката си върху лявата и остана в тази стойка на овързан пленник, докато момчето дойде и сложи разпалените пръчки върху голото му рамо.
Момчето се върна при жените, а младият вожд остана седнал, сякаш не гореше неговата кожа. По този начин той съобщаваше на бойците, които не знаеха неговия език, че се предава и че е готов да умре сред мъчения като боец. Той поде бавно песента на умиращия.
— Хи-йе-хи-йе, хай-йо…
Славата, че е умрял храбро, беше единственото нещо, за което той искаше още да се бори.
Четансапа го погледна. Още като осемгодишно момче той самият, дакота, бе седял край огнището в шатрата на баща си и бе поставил върху ръката си запалени трески, за да се научи да понася болки. Той знаеше на какво мъчение се бе подложил Планински гръм. Нито един мускул не потрепваше върху лицето на този човек, чиято разярена гордост бе по-силна от всяко мъчение.