Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Вождът на черните ходила притежаваше великолепен кон.
Непрекъснато му се удаваше да измами преследвача си. Четансапа се чувствуваше като ловец, комуто смятаният за убит вече дивеч е успял да се изплъзне. Препускаше, като забрави и времето, и другарите си.
Когато най-после отново се овладя, той разбра, че бе изстрелял и последния си патрон. Белият му жребец накуцваше и когато Четансапа вдигна очи към слънцето, то отдавна вече бе започнало да се спуска към западния хоризонт. Дакотският боец се спря сред безкрайните еднообразни възвишения на местността. Слюнката бе пресъхнала в устата му, езикът му бе залепнал за небцето. Челото и вратът му бяха мокри от пот, мокри като слабините на белия му жребец, които непрекъснато се вдигаха и спускаха. Превръзката на гърдите му отново се беше смъкнала. Той се задъхваше. Лежеше отпуснат върху коня си с полупритворени очи. Беше готов да убие пеещия весело кос.
Добре, че никой не можа да го види в това състояние. Той се стегна и се взря в следите, оставени от галопиращия кон на врага му. Между тревата бе изровена влажна пръст. Безсмислено беше да продължава преследването. Вождът на черните ходила беше избягал. Неговият жребец, изглежда, беше също така неуморим и бърз, както кулестият кон на Токай-ихто.
Четансапа се насочи обратно към утринния лагер край брега, където двамата Гарванови братя още стояха на пост край конете. Четансапа трябваше да им съобщи, че баща им е убит.
Двамата млади мъже посрещнаха новината мълчаливо.
Подкараха конете си заедно с Черния сокол към долчинката, където се бяха борили двамата бойци, и завариха там своите другари край мъртвеца. Синовете вдигнаха тялото на баща си, защото никой мъртвец не биваше да докосва земята. Те положиха всичките му оръжия до него, загърнаха го в една завивка и го завързаха за коня му. Жените и децата на черните ходила седяха в полукръг, безмълвни и тъпо примирени.
Черния сокол и Шеф дьо Лу оглеждаха прерията. Не се забелязваше нищо подозрително. Тогава Четансапа обяви, че въпреки липсата на вода ще използуват долчинката за нощувка. Реката беше достатъчно близо. Който искаше, можеше да си напълни оттам меха.
— Планински гръм ще се върне тук — заяви той на своите другари. — Неговите жени и деца са при нас.
— Не се грижи за този сиксикау — отвърна Бобъра. — И двете му ръце са пострадали. Той няма наблизо бащи и братя. Лешоядите ще го изкълват.
Четансапа не отвърна нищо. Излегна се върху един склон и гледаше към настъпващата нощ. Останалите също не говореха и заедно с мрака над малкия кръг от хора се разстла и мрачното им настроение.
Единственият, който все пак бе помислил — заради всички-за жизнените нужди на другарите си, беше Бобъра. Той бе използувал времето, което Четансапа бе употребил за безуспешното си преследване, за да убие две прерийни кучета. Не беше лесно да се хванат тези дебели гризачи, които живееха в мрежа от ходове под земята. Бобъра обаче бе успял да измами два с примка. Той одра плячката си и доведе една млада вдовица на боец от черните ходила да свърши останалата работа. Тя трябваше да намери сухи дърва, което никак не бе лесно, да опъне една кожена завивка върху чети-ри раздвоени горе пръчки и да запали огън отдолу. Покривката разпределяше дима встрани и огънят не можеше да се вижда много надалеч. Индианците обичаха да използуват тази предохранителна мярка за прикриване на огъня, за да бъдат сигурни, че неприятелските съгледвачи няма да ги видят. Когато парчетата месо се опекоха, Бобъра ги раздаде. Най-хубавите получиха Гарвановите братя, после дойде редът на Четансапа и на Шеф дьо Лу. Чапа просна краката си към огъня и се отдаде на удоволствието да чувствува топлината, която му бе липсвала цели седмици, и яде последен. Току поглеждаше през това време нагоре към своя слаб приятел и много добре разбираше, че той не желае да разговаря. Четансапа носеше отговорност за своите другари като техен предводител и се чувствуваше виновен за смъртта на Стария гарван.
Той бе подпрял глава върху ръката си и гледаше към светлините и сенките на лунната нощ. Успяваше да различи отдел ни подробности на местността и на хората и животните. Дори виждаше и багри, толкова ясно блестеше полумесецът от небето. Няколко кучета на черните ходила се караха с един койот, който демонстрираше смелостта си отдалеч, джаф-кайки. Конете вече се канеха да спят, само белият жребец беше все още гладен и пасеше.
Черния сокол очакваше младия вожд на сиксикау. Той беше убеден, че младият човек ще се върне и ще се опита поне да поговори със своите и да им нареди как да се държат. Дакотският боец забеляза, че девойката Ситопанаки се бе отдръпнала в най-задната, най-отдалечена от дакота редица на своите хора. Тя също очакваше, че Планински гръм ще се върне, и искаше да улесни брат си да се приближи по-лесно тайно към нея. Сега, докато месецът още грееше, той нямаше да дойде. Но сигурно щеше да се опита късно през нощта, когато луната залезе. Девойката седеше приведена над мъртвото дете в скута си. Тя можеше да бъде сестра на Уинона.