Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Небето беше синьо. Все още росната от дъжда трева блестеше. Конете и кучетата миришеха на изпаряваща влага, а вятърът, който вееше сега от север, носеше свеж полъх.
Четансапа протегна настойчиво ръка и получи обратно всичките си оръжия, също така и оръжията на победения. Пристъпи към прекрасния бял кон и освободи предните му крака от въжето. Поведе танцуващото животно за юздата към средата на падинката. После нададе остър боен вик и другарите му също го подеха.
Четансапа се огледа изпитателно в кръга на черните ходила и погледът му отново се плъзна по девойката, която държеше мъртвото момче в скута си. Тя подаде отпуснатото тяло на момчето на една друга жена. Краката й стъпваха леко и стръковете трева, които се огъваха драговолно под стъпките й, отново се издигаха неповалени подир нея. Черния сокол, който не бе свикнал да обръща внимание на жените, изчака все пак несъзнателно, докато девойката застана до него. Мъката й я бе освободила от всякакъв страх. Тя погледна врага и тясната й ръка посочи към бойната секира на победения, която победителят бе пъхнал без кания в колана си. С мрачно лице боецът се помъчи да прочете израза на лицето на непознатата девойка. Какво искаше тя? Девойката стоеше съвсем спокойно като стрък, когато вятърът е престанал да вее. Четансапа извади плененото оръжие от колана си и й го подаде.
Девойката коленичи на земята, подпря лявата си ръка с два издадени напред пръста върху тревистата почва и удари със сила. Швирна кръв. Тя се изправи с осакатената си ръка и подаде обратно оръжието на дакотския боец. После се върна обратно при своите, спокойна и тиха, както бе пристъпили напред. Сега Четансапа вече знаеше коя бе тя. Не можеше да бъде никоя друга освен Ситопанаки, сестрата на Планински гръм. По този начин тя бе дала израз на мъката си за победения брат, както изискваше обичаят на нейното племе.
Бобъра се приближи до лежащия на земята вожд на черните ходила.
— Сред своите ли ще го оставиш да умре? — попита той Черния сокол. — Струва ми се, че в него още има живот.
Чапа докосна привидно изпадналия в безсъзнание, за да се увери дали предположението му е вярно. В същия миг обаче усети как някой го стисна силно за китката на ръката и когато подскочи, за да се освободи, срещна горящите от омраза очи на един боец от племето на черните ходила. Двамата мъже веднага се вкопчиха в борба.
Четансапа мигновено разбра какво се бе случило. Боецът от черните ходила навярно бе помислил, че Бобъра, който бе докоснал безпомощният вожд, смята да изпълни така наречения „удар“ — на езика на пограничните жители „coup“, А случаят беше по-особен. Според старите поверия, чийто произход вече не бе познат дори на индианците, докосването на падналия враг означаваше втора победа над него. По време на борбите с коне на прерийните племенни групи всеки отбор се опитваше да „удари“ падналия или ранения си враг още веднъж с копието, докато неговите другари правеха всичко възможно, за да запазят убития или поваления от това докосване, и по този начин битката между двата отбора се ожесточаваше непрекъснато все повече. Бойците от черните ходила сигурно бяха предположили, че Бобъра иска да нанесе именно този „удар“, и затова веднага се бяха нахвърлили върху него. Четансапа не можеше да извика на сиксикау, тъй като те не разбираха неговия език, пък и при създалото се положение никой не можеше да очаква, че те биха имали търпение да обърнат внимание на неговите обяснителни знаци.
Един нов бой беше неизбежен. Дакотските бойци бяха много повече на брой и много по-добре въоръжени. Успяха веднага да победят тримата все още боеспособни сиксикау, да ги обезоръжат и да ги овържат с ласата си. Чак когато пленниците вече лежаха в тревата обаче, дакотските бойци разбраха какво се бе случило по време на боя.
Стария Гарван, бащата на Гарвановите братя, лежеше с разбит череп по лице. Бойната секира на един от сиксикауските бойци го бе улучила в главата. А Планински гръм беше изчезнал. Той се бе възползувал от възможността да избяга и сега дакота чуха надалеч ударите от копитата на неговия сив жребец. Четансапа яхна своя бял кон и препусна подир беглеца. Смъртта на Стария Гарван изпълваше дакотския боец с нова ожесточена омраза.
Беглецът, изглежда, бе поел на север. Почти не се виждаше вече във вълнистата местност. Само твърде рядко Четансапа съзираше, препускайки, развяваща се черна коса или тъмната грива на сивия жребец. Тогава той стреляше. Надяваше се, че двамата Гарванови братя, които бяха на пост край конете, ще чуят изстрелите му и ще бъдат нащрек.