Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
22.
я стоварих. Лизи, стоварих я от любов — кълна се — и посякох баща си. Стори ми се, че трябва да повторя, но този единствен удар беше достатъчен и цял живот не съм спирал да мисля за него, цял живот присъстваше във всичките ми мисли, събуждах се с мисълта „Убих баща си!“ и заспивах с нея. Тя се рееше като призрак зад всеки ред, който съм написал, във всеки роман, във всеки разказ: „Убих баща си!“ веднъж ти го казах под вкуснотийското дърво и мисля, че това ми даде сили да издържа още пет, десет или петнайсет години. Но да ти го кажа не е същото, като да ти го разкажа.
Лизи, ако четеш това, значи съм мъртъв. Мисля, че краят ми наближава, но всичко хубаво в живота си дължа на теб. Ти ми даде толкова много. Дай ми още малко: прочети последните ми думи — толкова ми беше трудно да ги напиша.
Невъзможно е да се опише колко грозна е такава смърт, дори да настъпи мигновено. Благодаря на Бога, че бях точен и не се наложи да удрям повторно, благодаря на Бога, че нямаше пищене и гърчене. Уцелих го в темето точно където възнамерявах, но дори милостта е грозна, когато споменът живее; усвоих този урок още десетгодишен. Черепът му се пръсна и по цялото одеяло на дивана се изсипа дъжд от кръв и косми; сополи хвръкнаха от носа му и езикът му се изплези. Главата му се килна, чух тихо хрущене, когато от нея прокапаха кърви и мозък. Бяха топли. Ханк Уилямс още пееше по радиото. Едната ръка на татко се сви в юмрук, после се отпусна. Разнесе се воня на лайна и разбрах, че се е изпуснал. След това разбрах, че и последната искрица живот го е напуснала.
Кирката още стърчеше от главата му.
Изпълзявам в ъгъла и се свивам, и плача, плача, плача. Може и да съм заспал по някое време — не зная, но е развиделило, слънцето е изгряло и ми се струва, че е пладне. Значи са минали около седем часа. Тогава за пръв път опитах да пренеса тате в Бумна луна и не успях. Реших, че трябва да хапна нещо и да пробвам отново, но пак не можах. Казах си, че ако се изкъпя, отмия неговата кръв от себе си и поразчистя, ще се прехвърля оттатък, но ударих на камък. Не преставах да опитвам. Почивах си и пак започвах. Това продължи горе-долу два дни. Чат-пат хвърлях поглед към трупа в одеялото и си представях, че той ми казва: „Давай Скут, копелдако неден можеш!“ Пробвам, после чистя, пробвам и чистя, хапвам нещо, пак пробвам. Цялата къща почиствам! Веднъж отидох в Бумна луна, за да проверя дали го правя както трябва, но пак не можах да пренеса татко. Толкова опитвах, Лизи.
23.
Следваха няколко празни реда. Най-долу на последната страница пишеше: „Някои неща са като КОТВА, Лизи, помниш ли?“
— Помня, Скот — изрече тихо тя. — Помня. Баща ти беше такова нещо, нали?
Чудеше се колко дни и нощи е продължило всичко. Колко дни и нощи е прекарал Скот с трупа на Андрю „Спарки“ Ландън докато най-сетне е престанал да „пробва“ и е приел реалността. Как, за бога, е издържал, без напълно да изгуби разсъдъка си.
Имаше още няколко изречения на гърба на листа. Лизи го обърна и видя отговора на някои от въпросите си.
Пет дни пробвах. Накрая се отказах, увих баща си в одеялото и го хвърлих в пресъхналия кладенец. Когато суграшицата спря, отидох до магазина на Мюли и казах:
— Тате взе батко, замина с него и ме изостави.
Заведоха ме при шерифа, стар дебелак на име Гослин, който ме повери на социалните служби и вече бях дете на „окръга“, както се изразяваха те. Доколкото ми е известно, Гослинг беше единственото ченге, което направи оглед на къщата. Голям праз. Татко веднъж каза: „Шериф Гослинг не може да намери и задника си, за да го обърше, след като е срал.“
Скот беше оставил празно място и Лизи почувства усилието му да се овладее, да намери опора, за да добави последното си послание към нея. Беше се стегнал заради нея, помисли си тя. Не, не си го помисли, знаеше го.
Миломое: Ако се нуждаеш от котва, която да те задържи в света — не в Бумна Луна, а в този, който споделихме, използвай африканеца. Знаеш как да го върнеш. Целувки — поне хиляда: