Мисията на шута

Той ме погледна с недоумение. Надигнах се и залитнах към него. Улових го за врата и го задърпах по режещите раковини нагоре. Една вълна все пак ни догони и ме събори на колене, но водата не беше достатъчно силна, за да ни повлече назад. Следващия път, когато вълната се отдръпна, Предан успя да се задържи на крака. Хванати един за друг, успяхме да се изкатерим през нащърбените скали на тясна ивица черен пясък, осеян с кални валма водорасли. Пуснах принца, той направи още две-три крачки и рухна. После се надигна, изплю пясък и изтри нос с мокрия си ръкав. Седна, огледа се недоумяващо и накрая се обърна към мен. Лицето му бе като на объркано дете.

— Какво стана?

Пясък стържеше в зъбите ми. Изплюх го.

— Минахме през стълб-Умение. — Изплюх още пясък.

— Какво?

— Стълб-Умение — повторих. Погледнах назад, за да му го покажа.

Там нямаше нищо, освен океан. Връхлетя нова вълна, по-висока, стигна почти до нас. Водата се отдръпна и по пясъка се разстла мътнобяла пяна. Вдигнах се с усилие и зяпнах. Нищо. Само вода. Само вълни. Крясък на чайки над вълните. Никакъв стълб-Умение от черен камък не стърчеше никъде. И най-малък знак нямаше къде сме изхвърлени.

И никакъв път назад.

Бях оставил приятелите си да умрат. Въпреки думите на Шута бях решен да се върна веднага през стълба. Иначе нямаше и да тръгна. Да, нямаше. Да си го повтарям обаче нямаше да ми помогне, нито да оправдае страха ми.

Нощни очи! Затърсих отчаяно, отпращах зова си с цялата си сила.

Не отвърна никой.

— Шуте! — изкрещях, безсилен зов на Осезание, Умение и глас. Далечни чайки ми отвърнаха сякаш с насмешка. Надеждата ми угасна с глъхнещия им крясък над помитаното от вятъра море.

Една вълна плесна в краката ми. Принцът лежеше на мокрия пясък и трепереше. Бавно извърнах очи от вълните и огледах брега. Черни стръмнини се издигаха пред нас. Приливът настъпваше. Умът ми сглоби картината.

— Ставай. Трябва да идем нагоре, преди приливът да ни хване.

На юг скалните стръмнини отстъпваха на полумесец от черен пясък. Зад него се издигаше тревисто плато. Наведох се и стиснах принца за рамото.

— Ставай. Ако не искаш да се удавиш тук.

Момчето се изправи, без да се противи. Затътрихме се по брега. Вълните напираха все по-високо. Мъката бе като ледена буца в душата ми. Не смеех да мисля за това, което бях направил току-що. Твърде чудовищно беше. Докато вървях по този пясък, стичаше ли се кръвта им по мечовете на Петнистите? Спрях тези мисли. Изключих всякакви чувства. Спрях всички мисли и станах вълк, загрижен само за „сега“.

— Какво беше онова? — попита изведнъж Предан. — Онова… чувство. Онова притегляне… — Думите му се губеха. — Умението ли беше?

— Част от него — отвърнах рязко. Някак прекалено силно бе любопитството му за току-що преживяното. Толкова силно ли го беше привлякло? Привличането на Умението е ужасен капан за неопитния.

— Аз… той се опита да ме учи, но не можеше да ми каже какво е усещането. Не можех да разбера дали го правя, или не, и той не можеше. Но онова!…