Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Ние, които бяхме живият буфер между вас и същността на вашето кредо, вече не сме там да ви спасяваме от последиците на това, в което сте избрали да повярвате. Вече не желаем да заплащаме с живота си дълговете, които си навличате с вашия начин на живот, и моралния дефицит, натрупан от всички поколения преди вас. Вие живеехте, вземайки своето време назаем, и аз съм човекът, дошъл да изиска дължимото.

Аз съм човекът, чието съществуване се мъчехте да пренебрегнете чрез многобройните си премълчавания. Аз съм човекът, когото не искахте нито да оставите жив, нито му позволявахте да умре. Не искахте да живея, защото ви беше страх да научите, че аз нося отговорността, от която вие се отказахте, и че животът ви зависи от мен; не искахте да умра, защото го знаехте.

Преди дванайсет години, когато работех във вашия свят, бях изобретател. Бях представител на една професия, която се появи в човешката история последна, но ще изчезне първа по пътя обратно към получовека. Изобретателят е човек, който за всичко във Вселената си задава въпроса „Защо?“ и не позволява нищо да застане между отговора и неговия ум.

Подобно на човека, открил използването на парата, или на човека, открил използването на петрола, аз открих енергиен източник, който е бил на разположение още от раждането на планетата Земя, но хората не са знаели как да го ползват, освен като обект на преклонение, пораждащ боязън и легенди за бога-гръмовежец. Създадох експериментален модел на двигател, който щеше да донесе огромно състояние на мен и на работодателите ми, двигател, който щеше да повиши многократно коефициента на полезно действие на всяко създадено от човека съоръжение, нуждаещо се от енергия, и без допълнителни разходи да увеличи производителността на всеки час труд, с който си изкарвате прехраната.

Но ето че една нощ на събрание в завода чух, че съм осъден на смърт заради моето изобретение. Чух трима паразити да твърдят, че моят мозък и моят живот са тяхна собственост, че правото ми на съществувание е условно и зависи от удовлетворяването на техните желания. Талантът ми, заявяваха те, трябва да бъде насочен за обслужване на нуждите на по-малко способните. Умението ми да се грижа за живота си, казваха те, още не ми дава право да живея; а тяхното право да живеят е безусловно — по силата на тяхната некомпетентност.

Тогава осъзнах какво не е наред със света, видях какво погубва хора и нации и къде трябва да се води битката за живота. Разбрах, че врагът е обърнатият наопаки морал, а единствената му сила произтича от моето одобрение. Разбрах, че злото е безсилно — то е ирационално, сляпо и противоестествено — и единственото оръжие, благодарение на което триумфира, е готовността на доброто да му служи. Точно както паразитите около мен публично заявяваха безпомощната си зависимост от моя ум и очакваха от мен доброволно да приема робството, което нямаха власт да ми наложат, точно както разчитаха именно моята саможертва да им осигури средството за реализирането на плана им, по същия начин, по целия свят и в цялата история на човечеството, под разнообразни форми и варианти — като се започне с изнудванията от роднини-безделници и се стигне до варварщините в колективизираните страни — винаги и навсякъде добрите, способните, разумните хора са заставени сами да съдействат за своето унищожаване, да преливат на злото кръвта на своите добродетели, получавайки обратно отровата на разрухата — така те подхранват силата на злото да оцелее и обричат своите собствени ценности на пагубно безсилие. Разбрах, че при поражението на всеки достоен човек се стига до една точка, когато само собственото му съгласие може да позволи на злото да го победи; че другите по никакъв начин няма да успеят да му навредят, ако той им откаже съгласието си. Разбрах, че мога да сложа край на безчинствата ви като само произнеса наум една-единствена дума. И аз я произнесох. Думата беше „Не“.