Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Използвахме такива за медицински картони. Имаше ги във всяка болница, закачени за рамката на леглото. — Маркъс наклони глава настрани. — Формуляр. Бенджамин е направил онова, което би направил всеки лекар — измерил е височината на Матю, теглото, кръвното налягане, пулса. — Маркъс замълча за момент. — И е вписал медикаментите, които приема.
— Матю не взема никакви медикаменти — казах.
— Сега взема — кратко отвърна Маркъс.
— Но вампирите могат да почувстват въздействието на опиати само ако... — Гласът ми замря.
— Ако ги приемат чрез топлокръвно. Бенджамин го храни, по-скоро го храни принудително, с подправена кръв. — Маркъс опря ръце на масата и изруга. — И въпросните медикаменти не могат да се нарекат успокоителни за вампир.
— Какво приема? — Чувствах се вцепенена и единствените части от мен, които изглеждаха живи, бяха вървите, минаващи през тялото ми подобно на корени и клони.
— Коктейл от кетамин, опиати, кокаин и псилоцибин. — Тонът на Маркъс беше равен и безстрастен, но десният му клепач трепна.
— Псилоцибин ли? — попитах. Имах представа за останалите.
— Халюциноген, получаван от гъби.
— Тази комбинация ще доведе Матю до лудост — каза Хамиш.
— Убиването му би било твърде бързо за целите на Бенджамин — процеди Изабо. — Ами онзи плат? — Тя посочи екрана.
— Мисля, че е одеяло. По-голямата част е извън кадър, но въпреки това го включих — каза Натаниел.
— Отвън няма никакви характерни ориентири — отбеляза Болдуин. — Виждат се само дървета и сняг. Може да е на хиляди места в Централна Европа по това време на годината.
На централния прозорец главата на Матю леко се завъртя.
— Нещо става — съобщих и придърпах лаптопа към себе си.
Бенджамин доведе момиче в стаята. Не можеше да е на повече от четири години и носеше дълга бяла нощница с дантели на яката и ръкавите. Дрехата беше оцапана с кръв.
Момичето имаше замаяна физиономия и смучеше палеца си.
— Фийби, изведи Даяна навън — незабавно нареди Болдуин.
— Не. Оставам. Матю няма да се нахрани с нея. Няма. — Поклатих глава.
— Той не е на себе си от болката, загубата на кръв и опиатите — меко рече Маркъс. — Матю не е отговорен за действията си.
— Съпругът ми няма да се храни с дете — абсолютно убедено заявих аз.
Бенджамин настани момиченцето на коляното на Матю и погали шията му. Кожата беше разкъсана и кръвта около раната се беше съсирила.
Ноздрите на Матю рязко се разшириха, когато инстинктивно позна какво има наблизо. Той нарочно се извърна.
Погледът на Болдуин не се откъсваше от екрана. Гледаше брат си първо предпазливо, после с изумление. Секундите се изнизваха и на лицето му се изписа уважение.
— Вижте само какъв контрол — промърмори Хамиш. — Сигурно всичките му инстинкти крещят за кръв и оцеляване.
— Още ли си мислиш, че Матю е негоден да застане начело на собствена фамилия? — попитах Болдуин.
Бенджамин беше с гръб към нас и не можехме да видим реакцията му, но раздразнението му пролича в свирепия удар, който нанесе в лицето на Матю. Нищо чудно, че чертите на съпруга ми не ми изглеждаха познати. После Бенджамин грубо сграбчи детето и поднесе шията му право под носа на Матю. Към картината нямаше звук, но лицето на момичето се изкриви, когато то изпищя от ужас.
Устните на Матю се раздвижиха и детето обърна глава, хлипането му леко намаля. До мен Изабо започна да пее.
— Der Mond ist aufgegangen, / Die goldnen Sterniein prangen / Am Himmel hell und klar. — Изпяваше думите едновременно c движението на устните на Матю.
— Спри, Изабо — рязко нареди Болдуин.
— Каква е тази песен? — попитах и посегнах да докосна лицето на съпруга си. Дори при тези мъчения то оставаше шокиращо безизразно.
— Немският химн. Някои от стиховете са станали популярна приспивна песен. Филип често я пееше, след като... се прибра у дома. — За момент лицето на Болдуин се сгърчи от мъка и вина.
— Песен за Страшния съд — каза Изабо.
Ръцете на Бенджамин се раздвижиха. Когато спряха, тялото на момичето беше увиснало безжизнено, с извита под неестествен ъгъл глава. Макар че не беше убил детето, Матю не бе и в състояние да го спаси. Поредната смърт, която щеше да носи завинаги със себе си. Яростта пламна във вените ми, бистра и ярка.
— Достатъчно. Това приключва. Тази нощ. — Грабнах връзката ключове, която някой бе хвърлил на масата. Не ми пукаше за чия кола са, макар да се надявах да е на Маркъс — и съответно да е бърза. — Кажете на Веран, че идвам.
— Не! — Измъченият вик на Изабо ме накара да закова на място. — Прозорецът. Натаниел, можеш ли да увеличиш онази част?