Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Това означава, че трябва да убедим Сату Ярвинен да застане на наша страна — посочи Сара. — Да не говорим за Жербер и Доменико.
— Невъзможно е, Болдуин. Има твърде много вражда между вещиците и Дьо Клермон — поклати глава Изабо. — Никога няма да ни помогнат да спасим Матю.
— Impossible n'est pas francais — напомних й аз. — Аз ще се оправя със Сату. Когато дойда при теб, Болдуин, ще имаш пълната подкрепа на вещиците в Паството. А също и на демоните. Не обещавам нищо за Жербер и Доменико.
— Летвата е твърде висока — предупреди ме Галоуглас.
— Искам да си върна съпруга. — Обърнах се към Болдуин. — И сега какво?
— Тръгваме направо към къщата на Матю във Венеция. Паството настоя ти и Матю да се явите пред тях. Като ни видят двамата, ще приемат, че съм изпълнил желанието им — каза Болдуин.
— Тя ще бъде ли изложена на опасност там? — попита Маркъс.
— Паството иска официално разискване. Ще бъдем наблюдавани, при това внимателно, но никой няма да поиска да започне война. Поне не и преди края на срещата. Ще ида с Даяна до Изола дела Стела, където се намира Целестина, централата на Паството. След това тя може да вземе двама придружители във вътрешния двор. Галоуглас? Фернандо? — Болдуин се обърна към племенника си и партньора на брат си.
— С удоволствие — съгласи се Фернандо. — Не съм присъствал на заседание на Паството, откакто Юг беше жив.
— Разбира се, че отивам във Венеция — изръмжа Галоуглас. — Ако мислиш, че леля ще тръгне без мен, значи не си с всичкия си.
— Така си и помислих. Не забравяй, Даяна, те не могат да започнат заседанието без теб. Вратата на заседателната зала няма да се отключи без ключа на Дьо Клермон — обясни Болдуин.
— О! Значи затова ключът е омагьосан — възкликнах.
— Омагьосан ли? — изненада се Болдуин.
— Да. При изработването му в него е било вложено и защитно заклинание. — И вещиците, които са го направили, са били доста умели. Грамарията на заклинанието почти не беше отслабнала през вековете.
— Паството се премести на Изола дела Стела през хиляда четиристотин петдесет и четвърта. Ключовете бяха изработени тогава и се предават от ръка на ръка — каза Болдуин.
— Аха. Това обяснява нещата. Целта на заклинанието е да гарантира, че не може да се направи копие. Ако опиташ, ключът ще се самоунищожи. — Завъртях ключа в ръката си. — Хитро.
— Сигурна ли си, Даяна? — Болдуин се вгледа внимателно в мен. — Няма нищо срамно да признаеш, че не си готова да се изправиш отново срещу Жербер и Сату. Можем да измислим някакъв друг план.
Посрещнах погледа му, без да трепна.
— Сигурна съм.
— Добре. — Той взе листа, който лежеше на масата. В долната част се мъдреше уроборосът на Дьо Клермон върху черен восък, а до него бе решителният подпис на Болдуин. Той ми връчи документа. — Можеш да го представиш на библиотекаря, когато пристигнеш.
Това бе официалното му признаване на издънката Бишъп-Клермон.
— Не беше нужно да виждам Матю с момичето, за да разбера, че е готов да поведе своя собствена фамилия — каза Болдуин в отговор на слисаната ми физиономия.
— Кога? — попитах, неспособна да кажа каквото и да било повече.
— В мига, когато ти позволи да се намесиш между двама ни в църквата и не беше погълнат от кръвожадността — обясни той. — Ще го намеря, Даяна. И ще го прибера у дома.
— Благодаря. — Поколебах се, после казах думата, която бе не само на езика, но и в сърцето ми. — Братко.
37.
Морето и небето бяха с цвят на олово и вятърът духаше свирепо, когато самолетът на Дьо Клермон кацна на летището на Венеция.
— Чудесно венецианско време, както виждам. — Галоуглас ме закри от яростните пориви, докато слизахме по стълбата зад Болдуин и Фернандо.
— Поне не вали — подхвърли Болдуин, докато оглеждаше пистата.
Наред с многото други неща ме бяха предупредили, че на партерния етаж на къщата може да има няколко сантиметра вода, но това беше последната ми грижа. Понякога вампирите могат да те подлудят с възгледите си кое е важно и кое не.
— Да тръгваме, ако нямате нищо против — предложих и закрачих към очакващата ни кола.
— Така няма да накараш пет часът да настъпи по-скоро — отбеляза Болдуин, докато ме следваше. — Отказват да променят времето на заседанията. Такава е т...
— Традицията. Знам. — Качих се в колата.
Тя ни откара само до кея на летището, където Галоуглас ми помогна да се кача в малък бърз катер. Имаше герба на Дьо Клермон на блестящия нос и затъмнени стъкла на кабината. Не след дълго се озовахме на друг кей, който се полюшваше пред едно палацо от петнайсети век на един завой на Големия канал.