Тетрарх [bg]

Механикът го стори. Останалото без ездач животно препусна.

— Приближи се. — Витис скочи на земята.

Младият Хлар се приближи на два лакътя от заплашително високия аахим, който бе повдигнал ръка. Витис вече не носеше бастун, от накуцването нямаше и следа. Освен това изглеждаше по-спокоен.

— Смееш да се завръщаш в земите ми, предвид поведението си при последната ни среща?

— Това не са твои земи. Ти си нашественик.

— Силата ги прави мое притежание — каза Витис, гледащ отвисоко във всеки един смисъл. — Никой не се е осмелил да ми се противопостави.

Подобни опити за сплашване не бяха чужди на Ниш. В живота с баща му те бяха всекидневие. Но механикът си бе разработил и метод, с който да ги преодолява — представяше си как Джал-Ниш се проваля в най-голямото си начинание. Какво бе нещото, което Витис желаеше най-силно, и съответно най-силно се опасяваше от провал? Нов дом за аахимите? Това даде сила на Ниш.

— Ще се осмелим, ако се наложи! Но ние знаем, че аахимите също са човеци.

— Посещението ти не ме остави с това впечатление, маршал Хлар.

— Не съм маршал — отвърна Крил-Ниш.

— Така е! Думите ти показаха, че си най-обикновен човек.

— Просто влязох в тона, който получавах насреща си — студено каза Ниш. — Ако не ти е харесало чутото, сърди се на себе си.

Знаеше, че поставя живота си на риск с тези думи, но пък и нямаше намерение да се преструва, че казаното тогава от Витис не е било лъжа и провокация.

Аахимът създаде впечатлението за още по-превъзхождащ ръст.

— Бих могъл да те разкъсам с голи ръце.

Той повдигна въпросните. Невъзможно дългите пръсти с лекота биха обгърнали врата на Ниш, за да го смачкат като сламка.

— Така няма да прогониш горчилката от душата си.

Витис рязко се обърна и започна да се отдалечава. Защо изобщо бе дошъл? Ниш по никакъв начин не можеше да му е полезен. Или може би търсеше сина си? В конструкта имаше и други аахими, включително един в бойната кула, но оръжието беше насочено към земята. Ставаше дума за нещо между Витис и самия него.

— Защо искаш да поквариш приемния ми син? — попита предводителят през рамо.

Колко ли знаеше Витис? Може би всичко. Ниш не виждаше смисъл да лъже, макар че не беше наложително да разкрива цялата истина.

— Минис ме потърси — изтъкна той. — Разговаряхме. Той ми допадна. И двамата искаме едно и също.

— И кое е то? — заплашително се осведоми Витис.

— Да предотвратим нова война и да прекратим старата, продължаваща поколения наред.

— Войната не е наша грижа.

— Само едни варвари биха останали безразлични към страданието ни.

Ниш очакваше тук да последва изригване, но не позна. Аахимът го гледаше замислено. Може би с решителността си механикът бе спечелил известно уважение.

— Страданието ви бледнее пред изпитаното от нас. Ние изгубихме родния си свят. Двамата с Минис останахме и без целия си клан. Погинаха двадесет хиляди от Интис. От Първия клан.