Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Разказах на Франсис какво ми беше казал Клоук в коридора на горния етаж.
— Тогава един Господ знае какво се е случило, след като Клоук е бил достатъчно проницателен, за да го схване — каза Франсис. — Хенри беше болен, вероятно не е мислел съвсем ясно. Ами седмицата, след като се върнахме — сещаш се, когато се затвори в апартамента си? Мисля, че Камила е прекарала доста време там. Знам, че беше там, когато отидох да му занеса онази микенска книга и мисля, че е прекарала няколко нощи там. Но после той се оправи, Камила се прибра и известно време след това нещата бяха наред. Спомняш ли си? Приблизително по същото време, когато ме заведе в болницата?
— Нищо не знам за това — и му разказах за натрошените стъкла, които бях видял в камината в апартамента на близнаците.
— Ами кой знае какво се е случвало в действителност. Поне изглеждаха по-добре. Хенри също бе в добро настроение. Последва кавгата онази вечер, когато Чарлс завърши в затвора. Никой сякаш не иска да каже за какво е било всичко, но се обзалагам, че е било свързано с нея. А сега и това. Боже Господи. Чарлс е жаден за кръв.
— Мислиш ли, че спи с нея? Хенри?
— Ако не го прави, поне със сигурност е направил всичко възможно, за да убеди Чарлс, че го прави — изправи се. — Отново се опитах да му се обадя преди да дойда тук. Нямаше го. Според мен е в „Албемарл“. Мисля да се отбия и да видя дали колата му не е там.
— Сигурно има начин да разбереш в коя стая е тя.
— Мислих си го. Нищо не мога да изтръгна от служителя на рецепцията. Може да имам повече късмет, ако говоря с някоя от камериерките, но се боя, че не съм много добър в тия работи — въздъхна. — Ще ми се да я видя само за пет минути.
— Според теб, ще успееш ли да я убедиш да се прибере вкъщи, ако я откриеш?
— Не зная. Да си призная, точно сега няма да ми се иска да живея с Чарлс. Въпреки това съм убеден, че всичко ще бъде наред, ако Хенри стои настрана.
Отново съм заспал, след като Франсис си тръгна. Беше четири сутринта, когато се събудих отново. Бях спал почти двадесет и четири часа.
Нощите през онази пролет бяха необичайно студени, но тази бе по-студена от повечето и парното в спалните работеше — бяха го пуснали с всичка сила и дори на отворени прозорци бе непоносимо задушно. Чаршафите ми бяха мокри от пот. Станах, подадох глава през прозореца и задишах дълбоко. Хладният въздух бе толкова освежаващ, че реших да се облека и да изляза на разходка.
Луната бе пълна и много ярка. Всичко бе потънало в тишина, ако не броим цвъртенето на щурците и звучният, пенлив шум от играта на вятъра в дърветата. Долу в детската градина, където работеше Марион, люлките леко поскърцваха напред-назад, а спираловидната пързалка светеше в сребро на лунната светлина.
Несъмнено най-впечатляващият предмет на игрището бе гигантският охлюв. Някакви студенти по изкуство го бяха построили по образец на гигантския охлюв от „Доктор Дулитъл“. Беше розов, направен от стъклопласт, висок повече от два метра, а черупката му бе куха, за да влизат вътре децата. Притихнал на лунната светлина, той приличаше на търпеливо праисторическо същество, изпълзяло долу от планините: безмълвно, самотно, чакащо своя час, необезпокоявано от предметите за забавление на хлапетата.
Във вътрешността на охлюва се влизаше през един детски тунел, който бе висок около шестдесет сантиметра и се намираше в основата на опашката. Изключително се изненадах, когато видях, че от този тунел се подаваха чифт крака на възрастен, обути в необичайно познати кафяво-бели обувки.
Застанах на четири крака, наведох се напред и мушнах глава в тунела, който бе изпълнен с влажната и силна воня на уиски. В тясната и изпълнена с алкохолни пари тъмнина отекваха леки похърквания. Явно черупката бе изиграла ролята на тумбеста чаша за коняк и бе сбрала и наситила изпаренията. Те бяха станали толкова остри, че ми се догади само като ги вдишах.
Хванах и разтърсих едното кокалесто коляно.
— Чарлс — гласът ми избумтя и отекна в тъмната вътрешност. — Чарлс.
Той започна да рита като обезумял, сякаш се бе събудил в три метра вода. След доста време и след доста уверения, че бях онзи, който твърдях, че съм, той запъхтяно легна отново по гръб.
— Ричард — каза той с надебелял глас. — Слава Богу. Взех те за някакво извънземно.