Игрите на Палача [bg]

Докарването на тежките картечници, изчакването на нощта, използването на глезотии като мотопарашутите и най-вече танкотрактора не беше нищо друго, освен демонстрация на сила. Според един от най-големите му врагове, генерал Моше Даян от Израел, дано да изгние в ада, важното беше не как осъществяваш атаката, а с какъв боен дух и с каква сила я правиш. По-важно беше след като веднъж си започнал да продължаваш със същата сила, докато победиш. Генерал Даян май беше прав.

Развоят на събитията само задълбочи тези му настроения — танкотракторът, който трябваше да атакува едновременно с мотопарашутите, бе спрял на около петстотин метра пред портала на замъка. Повредата не беше сериозна и само след петнайсет минути, атаката можеше да продължи, но междувременно мотопарашутистите вече бяха излетели, така че от едновременната атака не стана нищо.

Добрата новина бе, че защитниците на замъка явно не разполагаха с достатъчно оръжие, защото стрелбата им беше неравномерна и неточна, ако се изключи улучването на сапьора. Това бе единствената им жертва. Командосите от Малабар вече нямаха търпение да тръгнат в атака, защото смятаха, че противниците им са по-слаби и защото зъзнеха от студ в хладната ирландска вечер.

Отначало Абу Рафа си помисли, че е някаква игра на светлината, но после стана ясно, че това, което виждат очите му, е самата действителност — металната решетка, заради която бяха направили танка, се вдигаше. Защитниците се предават? Абсурд. Номер? Не биха посмели, като се има предвид недостатъчното им оръжие. Не, или наистина се предаваха, или пороят от куршуми бе засегнал по някакъв начин механизма на решетката. Може би пък Жертвоприносителите все пак бяха оцелели и това бе тяхно дело.