Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Имате ли си име?
— Джон. Какво искате да ми кажете?
— Какво искате да знаете, Джон?
— Ами, струва ми се, че знам почти всичко. И точно затова съм тук. Нали така?
Той се засмя. Не обичам, когато боклуците ми се хилят.
— Ще ви кажа някои неща, които може и да не знаете.
— Добре.
— Както ви е известно, казвам се Асад, от рода Халил. Някога имах баща, майка, двама братя и две сестри. — После ми изреди имената им и още някои подробности за семейството си, като завърши с думите: — Сега всички те са мъртви.
Халил продължи да говори за нощта на 15 април 1986 — та, като ли споменът все още бе жив пред очите му, както предполагах и беше. Накрая каза:
— Американците убиха цялото ми семейство.
Погледнах Кейт и си кимнахме. Бяхме се досетили за това, макар, че вече нямаше значение. Отвърнах му:
— Съчувствам ви и …
— Нямам нужда от вашето съчувствие. Цял живот съм мечтал да отмъстя за семейството и страната си.
Разговорът щеше да е труден, тъй като нямахме почти нищо общо, но исках да го задържа на телефона, затова използвах методите, които знам от курса по водене на преговори с похитители.
— Разбирам ви. Може би сега е моментът да разкажете на света своята история.
— Не още. Историята още не е приключила.
— Ясно. Е, когато приключи, сигурен съм, че ще искате да ни разкажете подробностите, а ние с удоволствие ще ви предоставим възможност да го направите.
— Нямам нужда от вашата възможност. Аз сам решавам какво да правя.
Дълбоко си поех дъх. Обичайните глупости, изглежда, не действаха. Но опитах пак.
— Вижте, господин Халил, бих искал да се срещнем, да поговорим лично, насаме…
— С радост ще се съглася да се срещнем насаме. Някой ден.
— Какво ще кажете за днес?
— Друг път. Някой ден може да дойда в дома ви, както отидох в домовете на генерал Уейклиф и господин Грей.
— Обадете се, за да ме предупредите.
Той се засмя. Хм, тоя задник ме разиграваше, но нищо. Част от работата. Не вярвах, че това ще доведе донякъде, но щом Халил искаше да си приказваме, нямаше проблем.
— Как смятате да напуснете страната, господин Халил?
— Не знам. Вие какво предлагате?
Задник.
— Какво ще кажете да ви отведем със самолет до Либия в замяна на някои хора там, които бихме желали да дойдат тук?
— Нима предпочитате да хванете някой друг вместо мен?
— Прав си, задник.
— Но ако ви заловим преди да сте напуснали страната, няма да ви предложим добра сделка.
— Обиждате ме. Лека нощ.
— Почакайте. Знаете ли, господин Халил, вече съм в този бизнес над двайсет години и вие сте… — най-гадният боклук — най-интелигентният човек, с когото съм си имал работа.
— В сравнение с вас всеки изглежда интелигентен.
Още малко и щях да изгубя самообладание. Дълбоко си поех възух.
— Например това да организирате онова убийство във Франкфут, за да си помислим, че сте там.
— Това беше хитро, да. Но не чак толкова. И ви поздравявам за това, че продължавате да държите журналистите в неведение — или може би самите вие не сте знаели нищо?
— Е, по малко и от двете. Само за протокола, господин Халил очистили ли сте — предполагам, че бихте се изразили така, — още някого, за когото не знаем?
— Всъщност да. Един служител в мотел край Вашингтон и друг на една бензиностанция в Южна Каролина.
— Защо?
— Видяха лицето ми.
— Разбирам. Ами, добре… но жената, която е пилотирала самолета ви до Спрус Крийк, също ви е видяла.
Последва продължително мълчание.
— Значи знаете някои подробности — каза накрая Халил.
— Естествено. Джамал Джабар. Юсеф Хадад на борда на пътническия самолет. Защо не ми разкажете за пътуванията си и за хората, които сте срещнали?
Нямаше проблем. Той подробно ми описа странстванията си с кола и самолет, хората, които бе срещнал и убил, местата, където беше отсядал, нещата, които бе правил и виждал, и така нататък. Помислих си, че бихме могли да го пипнем, ако успеем да определим фалшивата му самоличност, но Халил прати надеждите ми по дяволите, като каза:
— Имам нови документи и ви уверявам, че нищо не може да ми попречи да напусна страната.
— Кога заминавате?
— Когато реша. Разбира се, съжалявам, че не успях да видя господин Уигинс. Що се отнася до полковник Калъм, дано да страда и да умре в мъки.
Мили Боже! Какъв хуй! Ядосах се.
— Можете да ми благодарите, че спасих живота на Уигинс — казах аз.
— Нима? А кой сте вие?
— Нали ви казах. Джон.
Той замълча за миг, после повтори:
— Лека нощ…
— Дочакайте. Имам много време. Всъщност казах ли ви, че бях един от първите федерални агенти на борда на оня самолет?
— Наистина ли?