Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Знаете ли какво се питам? Питам се дали сме се виждали.
Мислите ли, че е възможно?
— Възможно е.
— Искам да кажа, вие носехте син гащеризон на „Трансконтинентал“. Нали така?
— Да.
— Е, аз бях човекът със светлокафявия костюм. С мен беше онази хубава блондинка. — Намигнах на Кейт. — Помните ли ни?
Халил не отговори веднага, после каза:
— Да. Аз стоях на спиралното стълбище. — Той се засмя. — Вие ми казахте да напусна самолета. Благодаря.
— Проклет да съм. Значи сте били вие? Светът е малък.
Господин Халил пое топката.
— Всъщност видях снимката ви във вестниците. Вие и жената.
— Да. И името ви се споменаваше в заповедта, която открих в клуб „Конквистадор“. Господин Джон Кори и госпожа Кейт Мейфилд.
Разбира се.
— Браво! — Голям хуй.
— Всъщност, господин Кори, струва ми се, че ви сънувах. Да сънувах ви… по-точно усещах вашето присъствие.
— Без майтап? Забавлявахме ли се?
— Вие се опитвахте да ме заловите, но аз бях по-умен и по-бърз от вас.
— Аз пък сънувах точно обратното. Знаете ли, наистина бих искал да се срещнем на по чашка.
— Не пия.
— Да, не пиете алкохол. Пиете кръв. Той се засмя.
— Да, всъщност наистина облизах кръвта на генерал Уейклиф.
— Вие сте психически разстроен ебач на камили. Знаете ли го? Халил се замисли.
— Навярно наистина ще се срещнем преди да си замина. Ще ми е много приятно. Как да ви открия?
Дадох му номера в АСЧ.
— Обадете се по всяко време. Ако ме няма, оставете съобщение й ще ви потърся.
— Ами домашният ви номер?
— Няма да ви трябва. Почти непрекъснато съм на работа.
— И моля ви, предайте на господата Рахман и Уигинс, че някой ще ги посети.
— Можеш да забравиш за това, приятел. А, между другото, когато те пипна, ще ти натикам ташаците в устата, после ще ти откъсна главата и ще се изсера в гърлото ти.
— Ще видим кой кого ще пипне, господин Кори. Предайте моите почитания на госпожа Мейфилд. Приятен ден.
— Майка ти се е чукала с Кадафи. Затова Муамар е убил баща ти в Париж, тъпако… — Връзката бе прекъснала. Известно време само държах слушалката и се опитвах да се овладея. Около мен цареше пълна тишина.
— Чудесно се справи — каза накрая Том.
— Да. — Излязох от дневната, отидох в стаята с телевизора, където бях забелязал барче, и си налях няколко пръста скоч. Дълбоко си поех дъх и го изпих до дъно.
Кейт се приближи до мен и тихо попита:
— Добре ли си?
— Ще се оправя. Искаш ли да пийнеш?
— Да, но не, благодаря.
Налях си още едно и се зазяпах в пространството.
— Мисля, че можем да тръгваме — каза тя.
— Къде?
— Ще намерим мотел във Вентура и утре ще отидем в лосанджелиското оперативно бюро. Все още имам приятели там и искам да те запозная с тях.
Не отговорих.
— После ще те разведа из Лос Анджелис, ако искаш. След това се връщаме в Ню Йорк.
— Той е тук. Някъде съвсем близо.
— Зная. Затова ще поостанем няколко дни и ще видим какво ще се случи.
— Искам да се проверят всички фирми за автомобили под наем, либийската общност да се обърне с главата надолу, да се наблюдават всички пристанища и летища, мексиканската граница да се постави под…
— Джон, всичко това ни е известно. Вече се работи по въпроса.
Също като в Ню Йорк.
Седнах и отпих от уискито.
— По дяволите!
— Виж, ние спасихме живота на Уигинс.
Изправих се.
— Отивам да поизпотя Рахман още малко.
— Той не знае нищо повече и ти го знаеш много добре.
Пак седнах и допих скоча.
— Да… е, идеите ми май се изчерпаха. — Погледнах я. — Ти какво мислиш?
— Мисля, че е време да оставим тези хора да си вършат работата.
— Да вървим.
Станах.
— Мислиш ли, че ще ни позволят да си поиграем с лепилната пушка?
Тя се засмя. По-скоро въздъхна от облекчение — все едно някой, когото харесва, се е държал странно и после пак е станал нормален.
— Добре — отстъпих аз. — Да се махаме.
Върнахме се в дневната, за да се сбогуваме. Рахман беше изчезнал някъде и всички бяха увесили носове.
— Обадих се на Чък да ви откара в някой мотел — каза ни Том.
В този момент мобифонът му иззвъня и всички млъкнаха. Той вдигна телефона към ухото си, заслуша се, после отвърна:
— Добре… добре… не, не го спирайте… ние ще се заемем. — Том затвори. — Елууд Уигинс се прибира. В колата с него има жена. Ще останем в дневната и ще изчакаме. Уигинс и приятелката му да влязат в къщата — през гаража или входната врата. Когато ни видят…
— Всички ще извикаме: „Изненада!“ — предложих аз.
Том се усмихна.
— Не става. Аз ще го успокоя и ще му обясня положението.
Не обичам, когато припадат или се хвърлят да бягат. Често се случва да те помислят за инкасатор.