Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Значи само аз кървя, така ли?
Тя кимна.
— Боя се, че да, Удинаас.
Той въздъхна и се обърна.
— Хайде да се връщаме.
Един до друг поеха обратно към чакащите диваци и селото им от пещери.
— Да можехме поне да ги разберем.
— Шаманът им е мъртъв.
— Проклет да си, Удинаас!
Върнаха се в падината. Там нещо се беше променило. Бяха се появили четири жени и с тях — малко момче. Човек.
Воинът, който бе говорил с тях, каза нещо на момчето. То му отвърна на същия език, после погледна Удинаас и Пернатата вещица. Посочи ги, намръщи се и каза:
— Ледерии.
— Разбираш ли ме? — попита Удинаас.
— Малко.
— Мекрос ли си?
— Малко. Ледерии Длъжници. Длъжници. Майка и татко. Избягали живеят при Мекрос. Живеят свободно. Свобода. В свобода.
Удинаас посочи разрушения град.
— Твоят дом?
— Малко. — Хвана ръката на една от жените. — Тук.
— Как се казваш?
— Руд Елале.
Удинаас погледна Пернатата вещица. „Руд“ на търговската реч на Мекрос означаваше „намерен“. Но, разбира се, тя нямаше как да го знае.
— Намерен Елале — заговори той на търговската реч, — сега по-добре ли ме разбираш?
Момчешкото лице светна.
— Да! О, да! Ти си моряк, като моя татко. Да.
— Тези хора са те спасили от града?
— Да. Те са Бентракт. Или бяха, каквото и да означава това — ти знаеш ли?
Той поклати глава.
— Намерен, имаше ли други оцелели?
— Не. Всички умряха. Или умираха.
— А ти как оцеля?
— Играех си. После имаше ужасен шум и писъци и улицата се надигна и се счупи, и къщата ми я нямаше. Затичах към една голяма пукнатина, пълна с ледени нокти. Щях да умра. Като всички. После се ударих в два крака. Тя стоеше. Стоеше, все едно че улицата още си беше равна.
— Тя?
— Това е езикът на търговците, нали? — намеси се Пернатата вещица. — Започвам да го разбирам — на него си говорехте с Хулад, нали?
— Тя беше бял пламък — продължи момчето. — Висока, много, много висока, и се пресегна, и ме вдигна. — Показа с ръка как са го вдигнали, като се хвана за яката на дрипавата риза. — И каза: „О, не, няма да ми скимтиш!“ После вървяхме. Във въздуха. Реехме се над всичко, а накрая всички пристигнахме тук. И тя кълнеше. Кълнеше и кълнеше.
— Освен че кълнеше, каза ли нещо друго?
— Каза, че много труд била хвърлила в това пораждане и нямало да позволи на безкракия кучи син да й развали плановете. Никакъв шанс, никакъв, и щял да си плати за това. Какво значи пораждане?
— Така си и помислих — промълви Пернатата вещица.
„Не!“
— Забележителни очи — продължи тя. — Трябва да са от нея. Твоите са много по-тъмни. По-замъглени. Но тази уста…
„Не!“
— Намерен… на колко си години?
— Забравям.
— На колко си бил, преди ледът да разруши града?
— На седем.
Удинаас се обърна тържествуващо към Пернатата вещица.
— На седем — повтори момчето. — Седем седмици. Мама все казваше, че съм растял много бързо, тъй че сигурно съм висок за възрастта си.
Пернатата вещица се усмихна криво.
Воинът Бентракт заговори отново. Момчето кимна.
— Улшун Прал иска да ви попита нещо.
— Моля.
— Рае’д. Веб ентара тог’руд н’лан н’вис тлал? Лист вах олар н’лан? Сте шабин?
— Жените искат да знаят дали ще ги изям, като порасна. Искат да знаят какво ядат драконите. Искат да знаят дали трябва да ги е страх. Не знам какво означава всичко това.
— Как може да бъдат изядени? Те са… — Удинаас замълча. „Блудния да ме вземе, те не знаят, че са мъртви!“ — Кажи им да не се тревожат, Намерен.
— Ки’бри арастешабин бри пор’тол тун логдара кул абси.
— Улшун Прал казва, че са обещали да се грижат за мен, докато тя се върне.
— Ентара тог’руд ав?
Момчето поклати глава и отвърна на езика на воина.
— Какво попита той? — настоя Удинаас.
— Улшун Прал искаше да разбере дали си моят баща. Казах му, че баща ми е мъртъв. Казах му — не, не си. Моят баща беше Ейрак Елале. Той умря.
— Кажи му, Удинаас — подкани го Пернатата вещица.
— Не. Няма нищо за казване.
— Няма да го оставиш на онази… жена, нали?
Той се обърна рязко към нея.
— А какво искаш да направя? Да го взема с нас? Та ние дори не сме тук!!!
— Т’ун хавра’ад евентара. Т’ун веб вол’реле бри реа хан д Ен’ев?
Момчето преведе:
— Улшун Прал ви разбира. Малко. Казва, че има дупки и дали не искате да отидете там?
Пернатата вещица изсумтя:
— Портали. Има предвид портали. Усещах ги. Тук има портали, Удинаас. Мощни.
— Добре — отвърна Удинаас на момчето.
— Там не ми харесва — каза момчето. — Но ще дойда с вас. Не е далече.
Тръгнаха към отвора на една от по-големите пещери и влязоха в хладния мрак. Грубият под се издигаше леко на около двайсет крачки, после започна отново да се снишава. Минаха през кухини, чиито стени бяха покрити с рисунки в червено и охра, с черни очертания на древни зверове, стоящи на място или в бяг, някои — падащи със забити в тях копия. Влязоха в по-малка пещера, стените и таванът бяха покрити със схематични опити на Т’лан Имасс да уподобят собствените си форми. Разцъфнали петна червена боя, очертали призрачни отпечатъци на длани. След това пътеката се стесни и наново започна полека да се издига. Видяха вертикален процеп, от който струеше светлина, светлина, изпълнена с преливащи цветове, сякаш отвън бушуваше някакъв неземен огън.