Подземен свят [bg]

— Продължавай — каза той.

— Прескочих лесно на съседния покрив. После, следейки зорко стражите на улицата, пропълзях като сянка към капандурата в тавана на стаята на Дани. Зад ухото си бях мацнал мас и я използвах за пантата. Отворих я предпазливо и се спуснах в тъмнината под мен, затаил дъх и с разтуптяно сърце. Но както винаги си ме поучавал, малко страх е полезен. Страхът заостря вниманието ни. Помага ни да оцелеем. Досега мисията ми вървеше гладко и нямах основания за тревога. Всичко се развиваше по план. Бях проникнал в стаята на Дани. Виждах капаните, поставени до вратата и прозореца. Система с макари и въжета, вързани за камбана, увиснала от капандурата, през която току-що бях минал. В леглото бе жертвата ми — мъж, за когото бях научил много през предишните седмици. Запъхтях се. Слепоочията ми затуптяха, сякаш вените пулсират в ритъм с бумтящото ми сърце. Нервите ми се изопнаха…

— Докато си разузнавал Дани, си започнал да го виждаш като човешко същество, нали? — прекъсна го Итън. — Започнал си да мислиш за него като за личност, а не за мишена?

— Имаш право. Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че се е случило точно това.

— Кой би могъл да се досети? — повдигна вежди Итън и веднага съжали за неуместния сарказъм.

— Може би щеше да е твърде късно, дори да го бях предвидил. Твърде късно за двоумене, имам предвид. Нямаше връщане назад. Бях асасин в стаята на спящ мъж. Моята жертва. Длъжен бях да изпълня мисията. Нямах избор. Въпросът дали съм готов или не, вече не значеше нищо. Не ставаше дума за готовност, а за действеност. Да убия или да се проваля.

— И оглеждайки се наоколо, всички разбираме какво всъщност се е случило. — Итън отново се разкая за лекомислената забележка, спомнил си, че след като разговорът им приключи, той ще стане, ще изтупа сламата от седалището си, ще извика надзорника и ще остави момчето само на това тъмно и влажно място.

Не, моментът не бе подходящ за хитроумни констатации. Опита се да си представи тъмната стая и спящия мъж — има ли по-невинно изражение от лицето на заспал човек? — и Джаядип, който усуква монетата в кърпата и затаил дъх, се опитва да събере кураж, за да нанесе удара. И… монетата се изплъзва и иззвънтява върху дъсчения под.

— Гаротата ти… — каза Итън на Джаядип. — Монетата ли падна?

— Как разбра? Не съм го казвал на никого.

— Визуализация, момчето ми. Не съм ли те учил на това?

По лицето на Джаядип премина първата отсянка от усмивка, откакто Итън бе влязъл в стаята.

— Учил си ме, разбира се. Постоянно използвам техниката.

— Но не и в този случай?

Тъжен облак затъмни плахото начало на усмивка.

— Не и в този случай. Тогава чух само как кръвта нахлува в главата ми. Чух гласа на татко да ме подтиква да изпълня задачата си. Монетата изтрополи върху пода и ме стресна. Събуди Дани и той реагира по-бързо от мен.

— Трябваше да нанесеш удара още с влизането в стаята — упрекна го Итън и момчето пое гнева му, който всъщност не бе насочен към него. — Трябваше да удариш в първата секунда, когато ти се е открила възможност. Колебанието те е провалило. Какво ти повтарях непрекъснато? Какво те съветваше винаги баща ти? Да не се колебаеш, защото ще умреш — просто е. Убийството не е мисловен акт. Изисква мислене, но при планирането, подготовката и предварителната визуализация. Това е моментът за грижливо премисляне — веднъж, два, три пъти — преди действието. Защото застанеш ли пред мишената, няма време за колебание и двоумене.