Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
— Онзи, който стои от дясната страна на повелителя на Пламтящия легион…
Капитан Варо’тен съобщи новините на кралицата си както винаги. Със смъртта на лорд Ксавиус той беше станал неин любимец… в повече от един аспект. Новата му униформа — в искрящо изумруденозелено със златни слънчеви лъчи, преминаващи през гърдите — беше последният дар, поднесен му от Азшара. Чинът му си оставаше капитан, но в действителност той командваше немалко генерали, особено при положение, че дори демоните следваха заповедите му.
Варо’тен отметна златистата си пелерина и влезе в светилището на кралицата. Нейните слугини веднага направиха реверанс и отстъпиха.
Самата Азшара лежеше на сребрист диван, изящно отпуснала глава върху малка възглавница. Косата й, по-сребърна от канапето, се спускаше грациозно по гърба и раменете й. Кралицата имаше издължени бадемови очи с чист златен цвят, а чертите й носеха знака на съвършенството. Роклята, която носеше — великолепие от полупрозрачно синьо и зелено, разкриваше по прекрасен начин формите й.
Азшара държеше в ръка наблюдателен глобус — магическо произведение на изкуството, което показваше за развлечение на наблюдаващия хиляди екзотични картини на сътвореното от нощните елфи. Образът, който избледня, когато войникът влезе и коленичи, сякаш беше този на самата Азшара, но Варо’тен не можеше да бъде сигурен.
— Да, скъпи ми капитане?
Варо’тен се опита да принуди бузите си да не потъмняват от желание.
— Сияние на Луната, Цвете не Живота, нося ти важни новини. Великият, Саргерас…
Тя веднага се надигна. Очите й се отвориха широко, а чувствените й устни леко се разделиха.
— Нима той е тук? — запита кралицата.
Лека ревност бодна офицера.
— Не, Светлина на Светлините, порталът все още не може да поеме величественото му присъствие… Но той изпрати своя най-доверен генерал да подготви пътя.
— Значи трябва да го посрещна! — обяви Азшара и се изправи. Слугините веднага изскочиха, за да поемат шлейфа й, от нишите, в които се бяха скрили. Коприненият воал сякаш плуваше след нея. Полата беше срязана и дългите гладки крака на кралицата се разкриваха за кратко, докато тя вървеше. Всичко у Азшара говореше за изкушение и макар Варо’тен да знаеше, че тя си играе с него също както и с останалите, изобщо не го интересуваше.
В мига, в който тя тръгна към вратата, няколко нови фигури изплуваха от сенките. Въпреки огромните си тела, адските пазачи, които действаха като нейна лична стража, бяха останали невидими досега. Двама застанаха пред елфите, а останалите се подредиха отзад. Демоните търпеливо и без емоция чакаха кралицата да потегли.
Варо’тен предложи бронирания си лакът, за да може тя да постави съвършените си нетърпеливи пръсти върху него. После капитанът я поведе през боядисаните в жизнерадостни тонове мраморни зали на двореца към кулата, където оцелелите Аристократи-магьосници бяха подновили усилията си. Когато преминаваха, пазачите заставаха в готовност — и нощните елфи, и демоните. Варо’тен познаваше Легиона достатъчно, за да разбира, че макар Манорот и Хаккар сякаш да не забелязват красотата на кралицата, по-слабите им слуги не бяха имунизирани срещу нея. Личните й охранители бяха станали особено бдителни, наглеждайки напрегнато дори собствените си братя.
Дори повелителите на демоните не биваше да подценяват владетелката на нощните елфи.
Два адски звяра пазеха външната врата. Пипалата на всяко от кучеподобните чудовища се насочиха, потрепвайки, към двамата.
Адските пазачи веднага създадоха защитна стена между Азшара и хрътките. Адските зверове изсмукваха магията по начина, по който немалко насекоми пиеха кръв, а кралицата, противно на външността си, имаше завидни заклинателски умения. За тези създания сигурно изглеждаше като богат пир.
Варо’тен извади оръжието си и го насочи към зверовете, но Азшара докосна нежно бузата му и каза:
— Не, мили ми капитане.
С махване на ръка тя раздели адските пазачи и пристъпи към чудовищните хрътки. Без да обръща внимание на заплахата от пипалата, кралицата коленичи пред двата звяра и се усмихна.
Едното чудовище веднага постави страшната си глава под протегнатата й ръка. Другото отвори уста, разкривайки редове остри зъби, и спусна дългия си език да виси от едната страна на муцуната му. И двата звяра се държаха с Азшара така, както Варо’тен бе виждал да го правят тридневните бебета на нощните саблезъби.
След като погали и двете по масивните глави, кралицата побутна чудовищата настрани. Адските зверове се подчиниха с готовност и седнаха близо до стената. Изглеждаха така, все едно се надяваха да ги поглезят още.