Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
— Да… и виждам от изражението ти, че намерението ми да се опитам да говоря отново с него по-късно, ще е напълно безсмислено.
— Знаеш колко трудно ни беше да убедим джуджетата, орките, елфите и хората да работят заедно в нашето… там, откъдето дойдохме — отбеляза Ронин. — Да не говорим за сложността на това да накараме всички фракции и кралства сред тези групи да се научат да си вярват едни на други.
Крас кимна уморено.
— Дори сред моя собствен вид има предразсъдъци…
Магьосникът никога не бе стигал толкова близо до това да каже какво представлява всъщност, но Малфурион не настоя. Любопитството му относно идентичността на съюзника им беше маловажно в сравнение с потенциалната гибел, пред която бяха изправени.
— Не им каза, че драконът ни е напуснал — каза друидът накрая.
— Лорд Рейвънкрест го знае. Пратих му послание веднага, щом Кориалстраз обяви решението си.
Ронин се намръщи.
— Не трябваше да му позволяваш да го прави.
— Той споделя едно мое притеснение относно драконите. Което и ти би следвало да правиш.
Между двамата магьосници премина някакво безмълвно послание и накрая Ронин кимна.
— Какво ще правим? — запита Брокс. — Ще се бием с нощните елфи?
— Нямаме избор — отвърна Ронин, преди Крас да успее да го стори. — Тук сме като в капан. Всичко се оплете твърде много, за да си позволим да не вземем дейно участие. — Той се вгледа дълбоко в очите на стария магьосник. — Не можем просто да наблюдаваме отстрани.
— Не, наистина не можем. Вече сме минали отвъд тази точка. Освен това не възнамерявам да си стоя и да чакам убийците да ме намерят. Ще се защитавам.
Ронин кимна.
— Значи е решено.
Малфурион не разбираше всичко, което си казаха, но му стана ясно, че това е краят на някакъв дълъг и напрегнат спор. Очевидно Крас все още имаше резерви за това да помага на нощните елфи, въпреки всичко, което вече бе направил за тях. Друидът виждаше някаква ирония в това, като се имат предвид усилията на стареца да убеди лорд Рейвънкрест да помоли за помощ джуджетата и таурените.
Тогава осъзна, че всъщност всички са решили да се присъединят към похода до Зин-Азшари. Когато и последните му съмнения се изпариха, Малфурион си спомни, че има още една личност, с която трябваше да говори преди това да се случи. Не можеше да напусне Сурамар, без да я е видял.
— Трябва да тръгвам — информира ги той. — Има… има нещо, което трябва да свърша.
Явно бузите му бяха потъмнели, защото Крас кимна мило и добави:
— Моля те, предай й поздрави от мен.
— Аз… разбира се.
Но когато понечи да мине покрай стария магьосник, Крас го хвана за лакътя.
— Не слагай твърде висока стена пред емоциите си, младежо. Те са част от призванието и съдбата ти. Ще имаш огромна нужда от тях в дните, които ни предстоят, особено след като той без съмнение е тук.
— Той? — Ронин се намръщи неразбиращо. — Кой? Какво още не си ни казал?
— Само използвам логика, Ронин. Видя звяра Манорот, който водеше Легиона, когато се появи за първи път от града. Знаеш, че въпреки неговото присъствие, ние успяхме не само да затворим портала, но и да нанесем сериозно поражение на демоничната армия.
— Победихме Манорот. Знам. Сторихме го и… у дома.
Очите на Крас се премрежиха по начин, който отново събуди безпокойството на Малфурион.
— Значи трябва да си спомняш какво още се случи след поражението му.
Нощният елф видя как Ронин пребледня. Брокс също изглеждаше смутен, но неговата реакция беше по-близка до тази на самия Малфурион. Оркът разбираше, че е било разкрито нещо ужасно, но не знаеше точно какво.
— Аркемонд. — Човекът прошепна името толкова тихо, сякаш се боеше да не би носителят му да го чуе дори в убежището на Рейвънкрест.
— Аркемонд — повтори Брокс, този път разбрал. Стисна дръжката на кинжала и очите му зашаваха на всички посоки.
— Кой… кой е този Аркемонд? — попита Малфурион. Дори произнасянето на името носеше лош вкус в устата му.
Ронин бе този, който му отговори, с немигащи очи и уста, присвита в ужасяваща омраза: