Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
Докато танцьорите възвръщаха силите си с няколко бутилки уиски, Червеният облак се приближи до Бени, който през цялото време спокойно бе наблюдавал танците.
— Белият човек е свободен — каза той. — Големият ловец може да го отведе със себе си, като обещае да върне Шарената опашка.
— Къде е той?
— Очаква Големия ловец извън лагера заедно с Бялото те ле и Празния рог.
— Имаш думата ми. Сбогом, Червен облак. Надявам се да те видя отново, преди снегът да покрие прерията.
— Големият ловец е приятел на червенокожите и винаги е добре дошъл.
Бени възседна мустанга си, доведен от един индианец, увери се, че пушката му е още на мястото си, поздрави за после ден път Червения облак и напусна стана, придружен от едно момче, което му служеше за водач. В края на гората го очакваха затворникът, Бялото тепе и Празният рог — двама от най-добрите воини на племето, въоръжени с лъкове пушки и томахавки. Белият младеж бе яхнал един хубав кон, предоставен му от Червения облак. Щом видя каубоя, момчето свали шапка и каза на лош английски език:
— Господине благодаря ви за всичко, което направихте за мен.
— Хората от една и съща раса трябва да си помагат, момче — отговори Бени. — Сега се наложи аз да ви направя тази услуга, а утре може да се наложи вие да ми помогнете. Но нека побързаме в нашия стан ни очаква един човек…
— Един човек?… — поде затворникът с глас, примесен с почуда и радост. — Може би сте спасили още някого?
— Да, един висок мъж, мургав като вас и с черна брада.
— Чичо ми!
— Не знам дали е чичо ви, но ще ви кажа, че този добър човек, въпреки че е скалпиран, не само, че е жив, но е и на път да оздравее Косата му никога вече няма да поникне, но какво значение има това?
— Боже Господи!… Скалпирали ли са го?…
— Какво искате младежо?… Индианците все още имат лошия обичай да се кичат с косите на победените… Хайде в галоп!…
Четирите коня препуснаха, следвайки брега на езерото. Бени, който не се доверяваше на воините на Червения облак, като минаха петдесетина крачки, започна да изостава със своя мустанг и се отзова последен в редицата.
Опитваше се да гледа и назад като не изпускаше от погледа си Празния рог и Бялото теле. Нямаше никакво доверие на Червения облак и на уверенията му в приятелство към Големия ловец. Твърде добре познаваше индианците, за да разчита на дадената дума и да вярва в тяхната почтеност. Нещо повече, въпреки че препускаше, той продължаваше да се обръща назад и да оглежда внимателно гората, защото се страхуваше някой да не ги преследва или да не им устроят засада.
— Ух! — промърмори Бени, като поклати глава — Ако успея да стигна до лагера, без да загубя скалпа си, още утре ще се отдалеча колкото може повече оттук заедно с Бек и стадото. За нас вече духа лош вятър по тези места и Червеният облак скоро ще ми покаже това.
За щастие най-лошите му предвиждания, поне за момента не се оправдаха и групичката премина спокойно през цялата гориста част на брега на езерото. Без да срещнат някого, стигнаха до прерията. В края на последния завой на гората ездачите дадоха кратък отдих на конете, после, към полунощ когато навлязоха във висока трева тръгнаха отново в лек тръс. Бени се поуспокои, като не забеляза нищо съмнително в поведението на двамата индианци. Щом Червеният облак не се беше опитал да стреля по тях още в горичката, където лесно можеше да се направи засада, той започна да се надява, че и в прерията няма да ги връхлети някаква беда, още повече че на небето бе изгряла пълна, ярко светеща луна, която позволяваше от разстояние да се забележи ездач. Успокоен, Бени застана отново начело на групата и пришпори коня, нетърпелив час по-скоро да стигне до лагера. Трябва да бе вече един часът, когато на края на прерията зърна покривалото на каруцата като голямо бяло петно на фона на тъмнозелената трева. От гърдите му се изтръгна въздишка истинска въздишка на облекчение.