Селестинското пророчество

— Узна ли нещо интересно? — попита Сара.

— Да — отвърнах разсеяно аз. — Тук хората изглежда се занимават с доста любопитни неща.

Бях забил поглед в земята, когато тя попита:

— Къде отиде Марджъри?

Погледнах я и забелязах изписаното на лицето й любопитство, примесено с известна насмешливост.

— Имала среща с някого.

— Май ти я прогони, а? — каза тя, вече усмихната. Аз се разсмях.

— Вероятно е така. Макар че и дума не споменах.

— За какво да споменаваш — каза тя. — Марджъри е успяла да забележи промяната в твоето биополе. Доста беше очевидна. Аз я забелязах дори оттук.

— Промяна в моето какво?

— В енергийното поле, което обгръща тялото ти. Повечето от нас са се научили да различават биополето, поне при определена светлина. Когато някой има сексуални желания, енергийното му поле се завърта и се насочва към човека, който е обект на привличане.

Тази фантастична идея ме порази, но преди да мога да я коментирам, вниманието ни бе отвлечено от неколцина души, които излизаха от пристройката.

— По това време вливаме енергия на растенията — каза Сара. — Сигурно ще ти бъде интересно да видиш това.

Тръгнахме след четиримата млади мъже, които вероятно бяха студенти, към един житен блок. Наближихме и видяхме, че блокът се състоеше от два по-малки блока, всеки от които около три метра широк. Житото в единия блок беше около два метра високо, а в другия растенията бяха по-ниски от трийсетина сантиметра. Четиримата мъже се приближиха към по-високото жито и седнаха в четирите краища на блока с лице към житото. Всички сякаш едновременно съсредоточиха поглед към растенията. Зад мен късното следобедно слънце обливаше нивата в мека, кехлибарена светлина, но отвъдните гори оставаха тъмни в далечината. Житната нива и студентите се открояваха като силуети на почти черния фон.

Сара стоеше до мене.

— Това е съвършено. Погледни! — каза тя. — Виждаш ли какво става?

— Какво?

— Те предават своята енергия на растенията. Аз съсредоточено се вгледах в сцената, но не можах нищо да различа.

— Нищо не виждам — казах аз.

— Тогава наведи се по-ниско — каза Сара — и се съсредоточи върху пространството между хората и растенията.

Стори ми се, че виждам проблясък светлина, но реших, че си въобразявам или е зрителна измама. Напрягах се още няколко пъти да забележа нещо, но накрая се отказах.

— Не мога — признах си аз и се изправих. Сара ме потупа по рамото.

— Не се притеснявай. Най-трудно е първия път. Трябва да се научиш да съсредоточаваш погледа си.

Един от медитиращите вдигна очи към нас и с пръст ни даде знак да пазим тишина, тъй че ние отново се отправихме към бараката.

— Задълго ли си във Висиенте? — попита Сара.

— Вероятно не — отвърнах аз. — Тук съм с един човек, който е по следите на последната част на Ръкописа, Тя ме погледна с изненада.

— Мислех, че е намерен целият. Но сигурно не съм разбрала. Толкова бях погълната от онази част, която се отнася до моята работа, че не съм прочела много от останалото.

Аз инстинктивно опипах джоба на панталоните си, внезапно разтревожен за превода на Сара. Той беше свит на фолио в задния ми джоб.