Селестинското пророчество
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #1
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14739-3
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Селестинското пророчество». Краткое содержание книги:
— Установил съм, че те не могат да се предават по такъв начин. Човек открива сам по различен път всяко от откровенията.
— Как?
— Ами това просто става. Няма смисъл да ти казвам как. Ти можеш да имаш информация за всички откровения, но не и да ги разбереш. Трябва да ги откриеш в собствения си живот.
Известно време се гледахме мълчаливо. Уил се усмихна. Разговорът с него ме накара да почувствам невероятна жизненост.
— А ти сега защо си тръгнал да търсиш Деветото откровение? — попитах аз.
— Защото сега му е времето. Бил съм тук екскурзовод и познавам местата, а и разбирам осемте откровения. Когато стоях на прозореца и си мислех за Хосе, вече бях решил да замина на север още веднъж. Деветото откровение се намира там. Знам това. А вече не съм и млад. Освен това си представих как го откривам и узнавам онова, за което се говори в него. Зная, че това е най-важното откровение, то поставя всички останали в друга перспектива и осмисля живота ни по нов начин.
Той замълча и стана сериозен.
— Трябваше да тръгна преди тридесет минути, но все имах чувството, че съм забравил нещо. И тъкмо тогава се появи ти.
Ние дълго се гледахме в очите.
— Мислиш ли, че трябва да дойда с тебе? — попитах аз.
— А ти какво мислиш?
— Не зная — отвърнах аз доста неуверен. Бях объркан. Пред очите ми изпъкна цялата история на това перуанско пътешествие. — Чарлин, Добсън, а сега и Уил. Бях дошъл в Перу от обикновено любопитство и се бях оказал преследван — един неволен беглец, който дори не знае кои са неговите преследвачи. Но най-странното беше, че тъкмо в този момент вместо ужас и страх изпитвах невероятно вълнение. Вместо да впрегна всичките си сили и способности, за да се върна у дома, аз всъщност исках да тръгна с Уил — към нещо, което несъмнено криеше още по-големи опасности.
Премисляйки възможностите си, си дадох сметка, че всъщност нямам избор. Второто откровение бе направило за мен невъзможно връщането към старите ми занимания. Ако исках да живея съзнателно, трябваше да продължа по този път.
— Ще остана да нощувам тук — каза Уил. — Тъй че имаш време да решиш до сутринта.
— Аз вече съм решил — отвърнах. — Искам да дойда с теб.
ВЪПРОС НА ЕНЕРГИЯ
Станахме призори и цяла сутрин пътувахме на изток в пълно мълчание. Уил спомена само, че ще прекосим право през Андите до Голямата Селва — област от гористи хълмове и плата — и това беше всичко, което каза.
На няколко пъти се опитвах да го попитам нещо за живота му и за това накъде отиваме, но той учтиво отклони въпросите ми, като ми даде да разбера, че иска да се съсредоточи върху шофирането. Накрая аз напълно престанах да говоря и се загледах в пейзажа Гледката, която се разкриваше към планинските върхове, беше покъртителна.
Около обяд, когато стигнахме до последната от внушителните планински вериги, спряхме на една височинка да хапнем сандвичите си в джипа и да погледаме навън към широката, гола равнина, която се простираше пред нас. От другата страна на равнината се намираха ниски хълмове, целите покрити със зеленина. Докато се хранехме, Уил каза, че ще прекараме нощта в имението Висиенте — едно старо имение от деветнадесети век, което някога е било собственост на католическата църква. Сега, както ми обясни, Висиенте бе собственост на един негов приятел, и се бе превърнало в курорт, в който се провеждаха бизнес и научни конференции.
Подир това лаконично обяснение, потеглихме и отново потънахме в мълчание. Стигнахме във Висиенте след около час, влязохме в имението през голям железен портал и продължихме североизточно по тясна камениста алея. Аз още веднъж попитах нещо за Висиенте и защо сме тук, но както и по-рано той отклони моите въпроси, само че този път направо ми каза, че е по-добре да обърна внимание на гледката.
В същия миг бях покорен от красотата на Висиенте. Заобикаляха ни пъстроцветни пасбища и градини. Тревата бе необикновено зелена и свежа. Тя бе гъсто покрила дори земята под гигантските дъбове, които растяха на всеки стотина метра из пасбищата. Имаше нещо невероятно привлекателно в тези огромни дървета, но не можех да разбера какво точно.
След около километър пътят направи завой на изток и се издигна по една малка височинка. На върха на хълмчето се намираше къщата — една сграда в испански стил, построена от дърво и сив камък. Постройката имаше поне петдесет стаи и по цялата южна стена се простираше голяма закрита веранда. В градината, която заобикаляше къщата, се издигаха още по-величествени дъбове и лехи с екзотични цветя. Покрай пътеките имаше най-невероятни цветя и папрати. Тук-таме на верандата и сред дърветата се забелязваха хора, които разговаряха на малки групички.