Книга на мъртвите на древните египтяни

Освобождаването от „колективното възприятие“ на света (както някои с много основания мислят митологическия стадий в развитието на човешкия дух) е станало като преход към две противоположни нему позиции спрямо съществуващото. Едната от тях — древногръцката, е била позиция на практическо проникване в живота и е очертала пътя на господство над съществуващото чрез неговата промяна. Това освобождаване, чийто необходим резултат е и преходът към диалектическата връзка „дух и материя“, е било някакво възвръщане към природата, но не като към родно начало, а като поле за изпробване на човешките сили и преди всичко силите на духа и моделираното от него действие. Диоген Лаертски ще го нарече „освобождаване от въображението“ и с това ще даде съвършено неоснователно тълкуване на прехода „от мита към логоса“. Първо, затуй че и у древните египтяни е налице „логос“ (нека припомним творческото начало, наречено от тях „Ка“, или пък „Книтус“ — тази самозараждаща се сила, според идеите, господствуващи в град Мемфис) и, второ, защото рационалната степен на съзнанието също е изпълнена с въображаеми картини. Освен това митът и при древните гърци дълго време се съпротивлява на промяната. Много десетилетия и дори векове след като духът на Ахил ще съжалява за земния живот и ще го поставя пред господарството в света на сенките, Анаксимандър, Талес и Хераклит ще въплъщават своите философски възгледи в старите митологични картини и ще се основават в доказателствата си на тяхното съдържание. Въздухът на Анаксимандър, както изтъква Касиди, не е нищо друго освен митологично божествено дихание. Подобна понятийна приемственост е налице и у Хераклит и Талес. Наред с това във времето, когато духът вече става предмет на една доста прагматична теология, Питагор и Платон, както и много други техни последователи, чак до късния елинизъм ще обсъждат и даже ще пропагандират ирационални и мистични схващания за света и човека. Някои изследователи свързват активността на първия с влиянието и популярността на тракийския шаман Зелмоксис (Херодот на времето също е търсел тази връзка), а на втория — с въздействието на древноегипетската житейска философия. Но това е вероятност, оформена във вид на хипотеза, подсилена от собствените схващания и на двамата мислители. Важното в случая е, че тази линия — линията на Питагор и на Платон — е била влиятелна дълго време в древна Гърция и би могла да се разгърне в господствуваща житейска философия от типа на източната или древноегипетската, където божественото присъствие в живота и в съзнанието на човека не довеждат до разрив между духа и тялото, а заедно с това — и до онази мисловна позиция, която професионалните философи наричат гносеологическа, рефлексивна или просто философска, ако мислим отношението на мисленето към битието за основна тема на философското знание, както с основание изтъкваше Енгелс. Защо това не е станало, не е известно, но и без научния отговор на този въпрос е ясно, че между древните египтяни и древните гърци не е имало принципиална разлика. И не само в началните, но и в по-късните картини на съществуващото. Митологично-религиозните картини наистина се отличават от философските, но те се отличават не с принципа на отношението между „аз“ и „не-аз“, а в реализацията и развитието на това отношение. И в единия, и в другия случай става дума за обособяването от природата.