Книга на мъртвите на древните египтяни
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Ватев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Книга на мъртвите на древните египтяни». Краткое содержание книги:
Впрочем читателят ще осъзнае това още с прочитането на първите глави от книгата. Обективно и субективно нейното съдържание е израз на един безпределен егоцентризъм, пронизал целия мироглед на древноегипетската общност, втъкан в самия начин на мислене и станал чрез него едва ли не единственото ръководно начало на човешко поведение. Херодот и Плутарх, пък и не само те, но и много други чужденци, сред които Талес и Платон са били удивени тъкмо от това организирано в общество и във всеобщ ритуал магическо действие за постигане на безсмъртието, оценявано като най-висш мотив на човешкото поведение, а средствата и начините за неговото постигане — като висше човешко благо, за най-голямото богатство сред богатствата. В това свое убеждение древните египтяни са неподражаеми. Нито един древен народ, никоя друга човешка общност не е достигнала до такова общосоциално напрежение пред лицето на смъртта, както това е било у древния Египет. В книгата всичко е описано така, че запазването на човешкото, продължението или увековечаването на собственото му съществуване в отвъдния свят сякаш е единствената цел на живота от неговата поява до смъртта. Докато в християнската религия раят и адът са обещания или заплаха за определено поведение, а не цел на земното съществуване, запълват неясното след смъртта, което човешката мисъл не е могла или не може да превъзмогне, според „Книга на мъртвите“ животът в отвъдното е непосредствено продължение на земния и съдбовният въпрос е как да се осигури преходът към него. Цялата съвкупност от обвързани, редуващи се или просто събрани схващания за света и за човека е един съставен образ на самосъхранението. Инстинктивното е станало социално и макар примитивно — духовно.
За да се осъзнае самосъхранението и като социална необходимост, днес се правят безброй конференции, създават се съвети за мир и организации, дори политически партии за защита на природата и на самите нас. При древните египтяни по стечение на обстоятелствата в неприветлив вид, но трайно, този инстинкт е вместен по най-осезаем начин както в обществения ред, така и в самия градеж на масовата и чрез нея — на индивидуалната психика. Дали това е някакъв образец за нас, днешните читатели на тези послания от отминалите поколения, или нещо, което само възбужда любопитството, е питане странично на сегашната поредица от съждения относно житейската философия на древните египтяни. По-вероятно е второто. При това знаем, че и древноегипетската цивилизация е загинала въпреки силно и дори брутално изявения стремеж към увековечаване. Ала мисълта за преходността на живота, изглежда, е била и си остава като едно непоносимо, подтискащо и тревожно присъствие в съзнанието едва ли не на всички хора и всички общности, известни нам досега.
Рядко са вярванията (например вярата в прераждането), които ощастливяват човешкото съществуване с безгрижието пред смъртта. Древноегипетските вярвания не са от тях. Достатъчно е да прочетем само няколко от обособените в глави молби и заклинания, да прочетем магическите действия, които е трябвало да се извършат заедно с произнасянето им, за да осъзнаем какъв тревожен вик са надавали древните египтяни пред лицето на всеобщия поток на промяната. Те и тук са с по детски неподправено съзнание, което може би именно затова се е разнесло като ехо и вън от границите (пространствени и времеви) на древния Египет. Впрочем както всеки от нас може да установи, за стремежа към надживяване не съществуват никакви граници. Нито във времето, нито в пространствената шир, а още по-малко в съзнанието: „Спри, пленителен миг!“, „Потрай, поне потрай, очарование!“, „Нека бъде вечна и непоклатима мойта власт!“, „Да живеем и пребъдем!“… Една непрекъсната и безкрайна поредица от „спри!“, „трай!“, „бъди!“, „вечно!“…
Чудно е, дори болезнено любопитно е да се узнае откъде идва този стремеж към увековечаване на веднъж появилата се форма, когато всичко, в това число и съзиданието, та и самият стремеж към вечност битуват вътре в безмерния океан на непрестанното изменение, наречен Вселена, когато самото изменение се състои от безкрайна върволица промени на и в съществуващото. Дали ние някога ще намерим верния отговор на този въпрос, не е известно, но всички виждаме, че изменението, каквото и да е то, веднага след промяната на едно състояние бърза да застине в друго, че силите, превъзмогнали една устойчивост, винаги утихват в друга, че, най-сетне, ние и нашият свят живеем и се разгръщаме тъкмо в тази втора половина от всеобщия цикъл на вечността. Ние сме и действуваме не другаде, а именно в отрязъка на всеобщото движение, наречен „от форма до форма“. Трябва ли да се ласкаем от това или напротив — да се примиряваме с него като с нещо нежелателно, но необходимо? И тук, изглежда, няма отговор със сигурност. Обаче безспорно е, че тъкмо това наше присъствие ни сродява с всичко близко и далечно в познатия нам свят, прави ни толкова настоятелни и с добри надежди в желанието ни за безсмъртие пред лицето на заплашващата ни промяна, наречена смърт.