Книга на мъртвите на древните египтяни

Създаден по пътя на въображението като колективно дело, митът също действува само като общо съзнание и вън от това свое проявление престава да съществува. Тъй е с всеки мит. Тъй е следователно и с древноегипетския. Особеното при него е неговата времева устойчивост, разгръщането му като някакъв затворен културен цикъл, траял прекалено дълго.

Историята на човешкия дух следователно се подиграва с индивидуализма при обяснението и на общественото съзнание. Осъзнаването на човечеството започва като колективно дело и едва след това тръгва по пътя на персонифицираните картини на съществуващото. И в сферата на духа социалната единица е била и си остава част, градивен елемент, а не първоначало, където са заложени всички признаци на цялото. Хомункулусът и неговият духовен израз са страничен, попътен резултат от изначалната тенденция към превръщане и утвърждаване на човешкото в мяра на всички неща, тенденция, която ни говори за величието, но и за трагизма на човешката форма. Величието да е самосъзнание на универсума. Трагизмът, че забравя своя произход и източника на своите жизнени сокове, като къса сама пъпната връв, свързваща я с всемира, противопоставя се на съществуващото с надеждата да го превърне изцяло в очовеченост, неотклонно се придържа към промените на природното и, разбира се, на себе си, но само чрез тях.

В този общ поток на мисъл, действия и поведение всички култури си приличат една с друга (защото са култура, това друго наименование на стремежа към целенасочена промяна на съществуващото).

Не се различават в това отношение и генетичните слоеве в историческото битие на човешкия дух. Устремени напред с неотлъчната надежда за безсмъртие (чрез деца, творения, но и чрез престъпления), досегашните човешки общности въпреки различията помежду им еднакво са се опълчвали на действителното, изтънявали са все повече и повече органичните си връзки с него и са установявали позиции, според които вън от човека и до човека всичко е хаос, а ред има само доколкото там е въведено човешко измерение. Щом това не е така, изведнъж то става „стихийност“, „кълбо от случайности и нерационалност“, „безредие“ или „дива природа“. Ако нещо не ни е известно, измисляме го. Не знаем ли причините за неговата проява, викаме за помощ въображението. Няма ли необходимият ни материал за замисленото, създаваме и него. Към зъбите, ноктите, физическата сила и пъргавината на животните прибавяме разума и заедно с него — новата действителност, наречена homo aditus naturae. Човекът се самоутвърждава за господар над природата и с всички свои сили се стреми да превърне желаното в действителност.