Книга на мъртвите на древните египтяни

Философската истина за единството между духа и материята освобождава търсещата мисъл и от бремето на антропоцентризма. Коренният преврат във философското мислене, извършен от диалектическия материализъм, се състои именно в това, че освободи философския размисъл от мисловната клетка, сътворена по мярката на човека, и го направи космически. С мисълта, че човешкото съзнание е свойство на материята, започна самоосъзнаването на самата материя. И не в „крайна сметка“ или като логическо заключение от транзитивната поредица „щом човекът е част от материята и мисли, то…“, но и непосредствено. Какви точно последици за мисълта ще има разгръщането на тази метапознавателна истина и какви насоки ще се очертаят в по-нататъшното развитие на това самосъзнание на материята, ние не знаем. И вероятно не ще узнаем никога, ако се придържаме към действуващия като основополагащ закон на мисленето човешки ракурс във възприемането и обяснението на заобикалящото ни. Впрочем ето пак: „на заобикалящото ни“ вместо „на онова, което е“. Има много основания, за да твърдим, че субективизмът във всичките му разновидности произтича от осъзнатото или неосъзнато самочувствие на човека, че е зърното на света, както се казва в една догонска поговорка. Отречем ли това убеждение, ние сякаш отричаме себе си, защото наистина много сили, а може би и една философска самообреченост са нужни, за да кажем: не, ние не сме центърът на съществуващото нито пък крайна цел на неговото развитие, както през цялото време на своя живот човечеството е твърдяло и настоява да е така и днес. Осъзнаването на човека, на неговото „аз“ като нещо различно от онова, което той съзнава, е било първата стъпка на критиката към това схващане, но и тази стъпка е била извършена в условията на антропоцентрична тегловност. Цялата мисъл на човечеството досега се е блъскала в дилемата „то, другото, или аз, човекът…“. Когато трезвият разум успее да убеди отделното „аз“, че то все пак е зависимо от своето друго, появява се всеобщото „аз“, чрез което антропоцентризмът отново си възвръща загубеното, а човекът бързо и с още по-голямо самочувствие заема мястото на основна цел и мерило на света. Фридрих Енгелс, един от най-убедените, философски най-отрезвеният от антропоцентричното опиянение, изрази най-точно освобождаването на духа от неговата ограниченост и го насочи не само към пространствено-времевата безкрайност, която го е породила, но и към безкрайния ред от стъпала на развитието от низшето към висшето. Открил пред философски настроеното „аз“ няколко от предшествуващите човека стъпала във формите на движението, той му обеща, макар и само като логическо очакване, и други, още по-висши форми на съществуване на материята. Съзнателно или не, тези форми сега търси само фантастиката. Реалистичният философски размисъл се труди върху диалектиката на индивидуалното и общественото съзнание, върху връзката между отделното „аз“ и социалния субект, комуто е склонен да отдаде първенство пред неясното лице на следчовешкото стъпало на развитието. Ала и тук е налице парадоксът — следчовешкото се мисли от човека, а значи и по човешки.