Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
След три часа давене из тия тресавища ние се добрахме до скалите и се вмъкнахме в прохода. Откъснахме по един великолепен нар, седнахме на една скала и се ослушахме в бълбукащия шум в дъното на прохода.
Големите ни ботуши, доста вече изпокъсани, бяха пълни с вода, та ги събухме да поизсъхнат. Пърси и Алън с Мартин Ларсензвей отидоха да се окъпят.
Какво ли нямаше из храстите! Змии гонеха мишки, гущери прескачаха по скалите, всевъзможни буболечки се катереха по храстите, други прехвърчаха с разперени червени крилца. Хиляди мравки ни полазиха и трябваше да пренесем всичко до реката, където се къпеха Пърси и Алън. Поради многото каскади и бързеи в тая част на Чурун нямаше опасни змии и алигатори, имаше само вкусна риба.
Недалече от реката открихме диви ягоди с аромат и вкус на лимони. Те покриваха цялата поляна. На другия бряг на река Чурун като загаснало огледало близо до масива голямо блато слабо отразяваше дневната светлина.
Реката Чурун на това място беше широка повече от сто метра и толкова буйна, че беше невъзможно да се премине дори с лодка. Часът наближаваше 12. Решихме да се нахраним и тогава да навлезем в тъмния проход. Оттам лъхаше студ и неприветливост.
Разположихме се на високия бряг между ягодите и започнахме обяда си с печена риба. Иван Горилата, легнал по корем, гледаше към другия бряг. Останалите седнахме по-ниско, улисани да вадим костите на вкусната риба. Вместо хляб имахме специални сухари с мляко.
На брега на блатото лежеше голям тапир, който се любуваше на гальовните ласки на два млади свои потомци, вероятно преминали пубертетната възраст. Младите тапири се прегръщаха и цамбуркаха в застоялата вода, а старият доволен ги гледаше. Те живееха в блатото и никой досега не беше ги смущавал. Имаха в изобилие растителност, деликатеси и бяха щастливи.
Те едва ли някога бяха виждали хора и не знаеха, че те могат да ги убиват. Обаче от тия вегетарианци ние нямахме никаква полза — месото им е жилаво.
Алън не се сдържа и високо се разсмя. Старият тапир скокна, огледа се и се гмурна в блатото. Подир него се скриха и младите.
Диамантените смарагди
Оставихме индианците да съберат разхвърляните предмети от ламаринените сандъци, а ние тръгнахме по наноса, измит от Чурун. Между течението на реката и скалите наносът, съставен от разнороден чакъл и утайки от разложени железни и други хидрати, имаше широчина около 30 метра. Много векове нищо не е пречило да се покрие варовитият масив с буйна растителност и нейните корени да изсмучат влагата, която обилно се промъкваше от разпуканите скали. В прохода от пукнатините течеше студена бистра вода за пиене.
Точно се канехме да отидем и пием вода от една пукнатина, та след това да почнем проучването на наноса, когато из вдлъбнатината изскокна голяма маймуна, гоатис, с кучешки крака и пъпчив нос. Тя ни изгледа злобно и не се махна от пукнатината, а ни се озъби. Игор Незнакомов, който беше най-близо, я изруга и за махна с мачета. Гоатисът недоволно изръмжа, отдръпна се и неохотно се скри зад скалите.
В чакъла от варовик, гранит се срещаха късове бразилски итаколомит, в слюдата на който имаше включени сурови, със синьо-зелен оттенък диаманти. В мраморизирани късове варовик намерихме прекрасни, малко избелели изумруди.
В първия момент, когато ги открихме, останахме стъписа ни и си ги показвахме един на друг. Но по-късно, когато разбрахме, че са много, ние се пръснахме с наведени глави като виновни и до вечерта се криехме един от друг, гонени от мъчителния страх на неспокойната съвест.
Не съществува по-мизерно нещо от заразената от алчност душа, която агонизира от собствената си тревога. Всеки от нас се навеждаше, вдигаше намереното, криеше го в чантата си и се оглеждаше някой да не го изпревари. Шестимата се движехме в една линия. Пърси и Алън вървяха до реката, Мартин Ларсензвей до тях. Игор Незнакомов следеше някой Да не избърза. Иван Горилата и аз се движехме до скалата. Находката на тоя вълшебен итаколомит уби нашето човешко благородство. Пърси и Алън се спряха и почнаха да ровят с мачетите си. Заразиха Игор Незнакомов и той също зарови. Обаче Мартин Ларсензвей, след като ни погледна, се усмихна, дойде при нас и ни каза:
— Идиоти — как ще мъкнат толкова камъни. Реката Чурун е пълна с итаколомит, има и злато. Аз го видях, когато се къпахме, но не им казах. Сега те са загубени за друга работа.
Така стигнахме до карстовата дупка, от която излизаше на бял свят реката Чурун. Вече се смрачаваше. Часът минаваше пет. Трябваше да се прибираме в лагера.