Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Видях как ме уби! — изкрещя нещастно Карамон. — Накараха ме да гледам, за да го опозная. — Главата му се отпусна и тялото му конвулсивно потръпна. — Още тогава разбрах — изхлипа той. — Съжалявам, но не ме оставяй Райст. Толкова си слаб! Имаш нужда от мен…
— Вече не, Карамон — прошепна с лека въздишка магьосникът.
Танис се взираше в двамата, обзет от ужас. Не можеше да повярва! Дори когато ставаше дума за Райстлин.
— Хайде, Карамон — нареди дрезгаво той.
— Не го карай да се приближава до мен, Танис — каза Райстлин меко, сякаш беше прочел мислите му. — Уверявам те, способен съм на това. Всичко, което съм търсил цял живот е на една ръка разстояние. Няма да позволя нищо да ме спре. Погледни лицето на Карамон, Танис. Той знае! Убих го веднъж, мога пак да го направя. Сбогом, братко.
Райстлин хвана драконовото кълбо и го вдигна към светлината на горящата свещ. Цветовете в него лудо се завъртяха, проблясвайки ярко. Мощна магическа аура обгърна магьосника.
Като се бореше със страха, Танис се напрегна в последен отчаян опит да го спре, но не можеше да помръдне. Само слушаше как припява странни думи и ярката, завихрена светлина стана толкова бяла, че сякаш прониза главата му. Покри очите си с ръце, но тя минаваше през плътта му и се насочваше към мозъка. Болката беше ужасна. Чуваше агонизиращите викове на Карамон и как тялото му с трясък се строполи на земята.
Изведнъж настъпи тишина и каютата потъна в мрак.
Треперещ, Танис отвори очи. За миг не видя нищо освен образа на гигантския червен глобус, запечатан в паметта му. После очите му привикнаха към мрака. Свещта се топеше, лойта й капеше по дървения под на каютата и образуваше бяла локва, близо до Карамон. Той лежеше студен и неподвижен с широко отворени очи, вперени безизразно в празното пространство. Райстлин беше изчезнал.
Тика стоеше на палубата на „Перешон“, загледана в аленото море и с всички сили се опитваше да не заплаче. „Трябва да бъдеш смела“, повтаряше си тя непрекъснато. „Научи се да се биеш без страх в битките. И Карамон ти го каза. Не бива да ме вижда да плача.“
Но последните четири дни бяха изнервящи за всички. За да не бъдат открити от драконяните, от които гъмжеше Флотсам, спътниците се криеха в мръсния хан. Странното изчезване на Танис ги бе уплашило. Бяха безпомощни и не смееха да направят нищо, дори да попитат за него и затова четири дълги дни останаха в стаите си. Тика беше близо до Карамон. Напрежението от силното привличане помежду им — привличане, което не можеха да споделят — бе истинско мъчение. Искаше й се да го прегърне, да почувства ръцете му около себе си и да се притисне към силното му, мускулесто тяло. Знаеше, че и той иска същото. Понякога я поглеждаше с такава нежност, че тя копнееше да се сгуши в него и да сподели любовта, която се криеше в сърцето на снажния мъж.
Но това не можеше да стане, докато Райстлин се въртеше около него като крехка сянка. Тя отново и отново си повтаряше думите, които Карамон й беше казал, преди да стигнат Флотсам: „Посветил съм се на брат си. В Кулата на Висшата магия ми казаха, че неговата сила ще помогне да бъде спасен светът. Аз съм неговата сила — физическата му сила. Той се нуждае от мен. Имам дълг към него и докато това не се промени, не мога да се обвържа с никого. Ти заслужаваш някой, за когото ще бъдеш на първо място, затова те оставям свободна да намериш такъв човек.“
„Но аз не искам никой друг“, изкрещя тя мислено и сълзите и закапаха. Обърна се бързо, за да ги скрие от Златна Луна и Речен вятър. Щяха да я разберат погрешно, да помислят, че се е уплашила. Не, отдавна се беше преборила със страха от смъртта. Боеше се само да не умре сама.
„Какво правят?“, чудеше се тя разтревожена, докато триеше очи с опакото на ръката си. Корабът все повече се приближава до ужасяващия център на водовъртежа. „Къде е Карамон? Ще ги намеря, реши тя, каквото и да казва Танис“.
После го видя да излиза бавно от вътрешността на кораба и да влачи подпрения на него Карамон. Един поглед към бледото лице на едрия воин и сърцето й спря.
Опита се да извика, но не можа. При звука от нечленоразделното й възклицание Златна Луна и Речен вятър, които наблюдаваха ужасяващия водовъртеж, се обърнаха. Мъжът от Равнините веднага се притече на помощ на Танис, който залиташе под тежестта на товара си. Карамон вървеше като в пиянско вцепенение, а очите му бяха застинали и невиждащи. Речен вятър го подхвана, точно когато краката на полуелфа се подкосиха.