Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Какво има? — повтори тя. — Кажете по-бързо, де! Пак имам снимки след пет минути!
— Ъ-ъ…
Тя омекна едва забележимо.
— Няма нужда да обяснявате. Току-що сте дошъл. Всичко е ново за вас. Не знаете какво да правите. Гладен сте. Нямате пари. Познах ли?
— Да, но как?
— Всички започват така. И сега искате да се пробвате пред камерата, нали?
— Пред камерата ли?…
Тя подбели очи.
— Говоря за подвижните образи!
— А-а…
„Искам. Досега не знаех, но искам. Ами да. Затова дойдох. Защо не се сетих веднага?“
— Да — потвърди Виктор, — именно с това искам да се захвана. Да се… пробвам. И как се постига?
— С чакане до втръсване. Докато човек не бъде забелязан. — Момичето го изгледа от главата до петите с нескрито пренебрежение. — Защо не предпочетете дърводелството? В Света гора винаги има нужда от още един некадърен касапин на дървета.
Тя се врътна на пета и изчезна в тълпата от заети хора.
— Ъ-ъ… благодаря — подвикна Виктор след нея. — Много благодаря. — Добави по-силно: — И дано очите ви оздравеят скоро!
Подрънка с монетите в джоба си.
За дърводелство и дума не можеше да става. Работата беше твърде тежка. Опита само веднъж и двамата с дървесината стигнаха до безмълвно споразумение — Виктор няма да я докосва, а тя няма да се цепи.
Чакането до втръсване звучеше по-примамливо, но то изискваше пари.
Пръстите му неочаквано напипаха плоско правоъгълниче. Извади го от джоба си.
Визитната картичка на Среброриб.
Номер 1 в Света гора се оказаха две бараки зад висока ограда. Пред вратата се точеше дълга опашка. Състоеше се от сбирщина тролове, джуджета и хора. Съдейки по вида им, чакаха отдавна.
А входът бе запречен от грамаден мъжага, който оглеждаше опашката със самонадеяния присмех, присъщ на дребните властници из всички светове.
— Извинете… — започна Виктор.
— Тая сутрин господин Среброриб няма да наема повече хора — процеди мъжагата през ъгълчето на устата си. — Разкарай се.
— Но той ми каза, че ако някога намина…
— Приятелче, не ти ли рекох да се разкараш?
— Да, обаче аз…
Вратата се открехна и надникна дребно личице.
— Един трол и двама човеци — съобщи човечето. — За един ден, стандартна надница.
Вратата пак се затвори.
Мъжагата се изпъчи и сви белязаните си длани като фуния около устата.
— Тъй, сган скапана! Чухте човека! — Плъзна по опашката опитен поглед на скотовъд. — Ти, ти и ти — посочи решително.
— Извинете — опита се да му помогне Виктор, — но според мен онзи мъж беше пръв…
Избутаха го да не пречи. Тримата късметлии се вмъкнаха зад оградата. Виктор успя да забележи блясък на монети, минаващи от ръка в ръка. После пазачът доближи своето зачервено от яд лице до носа му.
— А ти — в края на опашката! И не мърдай оттам!
Виктор го изгледа. Обърна се към вратата. Накрая се взря в дългата унила опашка.
— Ъ-ъ, не искам. Но все пак ви благодаря.
— Тогаз чупката!
Виктор се усмихна дружелюбно на мъжагата. Стигна до края на оградата, свърна зад ъгъла и се озова в тясна уличка.
Порови в неизбежния боклук и намери захвърлено късче хартия. После си нави ръкавите. Едва тогава огледа придирчиво оградата, откри две хлабаво заковани дъски и с малко напъване ги накара да го пропуснат.
Попадна на място, затрупано с дървения и зебло. Наоколо не се мяркаше никой.
Вървеше решително, защото знаеше, че никой не би спрял човек с навити ръкави, размахал хартия в ръката си. Така проникна във вълшебната дървено платнена страна на Интересната и поучителна кинематография.
На гърба на бараките бяха нарисувани други здания. Виждаха се дървета, които бяха дървета само отпред, а отзад — подпори. И имаше оживена шетня, макар че Виктор не виждаше някой да изработва нещо веществено.
Спря да наблюдава как мъж с дълго черно наметало, черна шапка и мустаци като бояджийска четка връзва момиче за едно дърво. Явно никой не се канеше да му попречи, макар че момичето се съпротивяваше. Всъщност двама-трима зяпаха равнодушно, а още един стоеше зад голяма кутия на триножник и въртеше ръчката й.
Момичето умолително протягаше ръка, отваряше и затваряше устата си, без да издаде звук.
Един от зяпачите се надигна, порови в купчина табели и изправи избраната пред кутията.
Беше черна, с бял надпис „Не! О, не!“.
Дръпна се. Злодеят засука мустаци. Зяпачът постави пред кутията друга дъска — „Аха! Мойта инатлива хубавица!“.
Друг измежду седящите наоколо взе мегафон.
— Добре, бива. Сега ви давам пет минути почивка, после всички да са тук за сцената с големия бой.