Призракът на тресавището

Корбет не бе споделил тези свои мрачни мисли със спътниците си, но според него това абатство, с неговите изпълнени със сенки коридори и галерии, с неговите самотни поля и градини, бе също толкова опасно, колкото което и да е бойно поле или уличките на „Уайтфрайърз“ или Съдърк. Смъртта вече бе нанесла първия си удар и всяко ново нападение щеше да бъде още по-изненадващо и внезапно. Ръката на Корбет се отпусна върху ръкохватката на камата му. Той разглеждаше лицата на братята в троновете им и тримата духовници, които свещенодействаха — приора Кътбърт, Хамоу и Елфрик. Te като че ли не обръщаха внимание на присъствието му, но от време на време нечия глава се обръщаше и той улавяше някой бегъл поглед или остро вглеждане.

След края на заупокойната молитва Корбет се върна в нефа. Той се облегна на една колона, докато братята спуснаха ковчега в приготвената гробница точно пред параклиса на Света Богородица. Корбет прошепна молитва, прекръсти се и излезе. Отправи се към странноприемницата и намери там задрямали Ранулф и Чансън. След това се върна в стаята си. Известно време лежа върху леглото си, размишлявайки върху онова, което бе чул и видял, но не можа да измисли нищо. Потъна в сън и бе събуден от камбаната на абатството, която призоваваше на вечерня. Той отново се присъедини към братята, седнал на столче точно зад преградата. Този път и той се включи в песнопенията. Корбет обичаше мелодичните звуци на простичкото песнопение, а много от псалмите от вечернята му бяха любими. Корбет имаше силен, въздействащ глас и участието му предизвика усмивки и приветствени погледи. В олтара светеше само една свещ. Приорът Кътбърт седеше на мястото на абата. Корбет имаше възможност да разгледа и останалите монаси. Повечето от тях бяха на средна възраст, между които тук-там можеха да се видят послушници и новопосветени братя. Забеляза, че някои от троновете бяха празни. Спомни си, че зидарят — архитект Гилдас не присъстваше на срещата със съвета и се запита какво ли може да му се е случило. Вечернята завършваше. Приорът вече се канеше да даде последната благословия, когато службата бе прекъсната от звук на забързани стъпки. Един потен послушник се втурна през вратичката на преградата и спря, хванал се с една ръка за полираното дърво, опитвайки се да си поеме дъх.