Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
С помощта на послушниците, Корбет успя да избута трупа надолу по покритата със скреж трева. На светлината на факлите лицето на Гилдас с ужасяващия знак върху челото и голямата открита рана отстрани на главата предизвика хор от ужасени въздишки и полугласно изречени молитви. Ранулф и Чансън, обезпокоени от суматохата, също се присъединиха към тях. Известно време цареше хаос, докато по настояване на Корбет приорът Кътбърт заповяда да отнесат тялото в дома на мъртвите и да го поверят на грижите на брат Елфрик. Някаква тъмна фигура с нахлупена качулка се промъкна през групата, без да обръща внимание на протестите на братята. Когато стигна до трупа, мъжът отметна качулката и разкри грива от остри сиви коси, блестящи проницателни очи и наполовина скрито от гъста брада и мустаци лице. Той беше нисък, тантурест и вонеше като бунище.
— Нямаш право да си тук! — обади се брат Хамоу.
— Не давам и пукнат грош какво мислиш! — скръцна със зъби човекът. — Предупреждавах ви по-рано и сега пак ще ви предупредя. Демонът Мандевил е на свобода и Смъртта язди с неговата свита!
Корбет се засмя на себе си, познал неточен цитат от Апокалипсиса.
— И ти! — Пазача се обърна и посочи към Корбет. — Видях те да пристигаш. Ти си кралски пратеник, нали? Дошъл си да раздадеш правосъдие. Е, абатът е мъртъв.
Той огледа групата край себе си.
— Както миришеш, може и ти да си умрял!
Ранулф сграбчи мъжа за рамото, но отшелникът го отблъсна.
— Гледай ти! — възкликна той, впил поглед в Ранулф. — Хубавеляк, уличен побойник, виждал съм такива. Не си като господаря си, а? Колкото до миризмата ми, тя е, защото тялото ми зрее, — гласът на Пазача премина в драматичен шепот, — както и телата на монасите — за смъртта.
— Достатъчно! — намеси се Корбет. Той посочи послушниците: — Отнесете трупа!
Отшелникът се приготви да тръгне.
— Не, сър, ти ще останеш! — Корбет вдигна ръка. — И не желая да слушам протестите ти!
Сега Пазача се наду:
— Отивам там, където каже кралският пратеник! — заяви тържествено той. — И ще съм ти благодарен за стакан вино и малко месо, сочно и горещо, направо от шиша!
— Ще получиш всичко — Корбет го изгледа отгоре надолу, — само когато науча защо си тук. Ти не беше видял тялото. Откъде знаеш, че е белязано със знака на Мандевил?
Пазача изглеждаше смутен. Той понечи да си тръгне, обаче Ранулф му препречи пътя.
— Първо въпросите, после яденето! — заяви Корбет. — Приор Кътбърт, брат Хамоу, да се връщаме!
Корбет тръгна след послушниците, които понесоха трупа през портата на Юда и двора на абатството към белосаната лечебница. В едно помещение в дъното оставяха мъртвите, докато ги погребат. В средата му се намираше голяма дървена маса, наподобяваща касапски тезгях. На масички с подпорки, подредени край стените, имаше гърнета, кърчази и бурканчета с мехлеми. Гореше само една свещ. По разпореждане на Елфрик набързо запалиха няколко стенни факли, които придадоха още по-зловещ и призрачен вид на празното помещение със сводест таван. Поставиха тялото на Гилдас върху масата, където Корбет го разгледа по-внимателно. Без да обръща внимание на ужаса, застинал върху мъртвото лице, кралският служител забеляза, че дамгата с хералдичния знак е дълга около два сантиметра и половина.
— Била е прогорена с нажежено желязо, вероятно след като е бил убит — обяви Корбет.
Той обърна встрани главата и разгледа кървавата каша от онова, което някога е било страничната част на главата на монаха, а сега представляваше пихтиеста смесица от кръв, кости и мозък. Корбет се взря внимателно и с помощта на острия връх на камата си, извади от там няколко малки частици от камък. С помощта на Елфрик той обърна трупа по лице. В тила му напипа голяма цицина. Ръцете бяха прашни, но Корбет забеляза тесни морави белези по китките. Останалите се скупчиха около него: приорът Кътбърт, Хамоу, Елфрик, Ранулф и Чансън с Пазача помежду им.
— Бил е убит с камък — каза Корбет. — Камък, захвърлен с голяма сила отстрани към главата.
— Но, сър Хю… — Приорът Кътбърт се бе изправил, запушил с ръка устата си при вида на ужасната гледка. — Гилдас е бил войн, би трябвало да се е съпротивлявал!
— Не, мисля, че първо е бил ударен в тила, вероятно с тояга, и че е паднал зашеметен на земята. След това нападателят вързал ръцете му на гърба и хвърлил тежък камък встрани на черепа. После взел желязо за поставяне на дамги и поставил кървавия знак на челото. Но защо е всичко това? Кога за последен път са виждали Гилдас?
Приорът Кътбърт се обърна и прошепна нещо на Хамоу, който забързано излезе навън. След малко се върна заедно с брат Пердитус. Между монасите се проведе кратък разговор. Когато Пердитус зърна главата на Гилдас, му се повдигна и беше принуден да излезе за малко. Когато се върна, изтриваше устните си.