Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
Ранулф, който в миналото обичаше да скита нощем из Лондон, заяви, че е практически невъзможно човек да се покатери по отвесните стени отвън. А освен това, разбира се, имаше още един проблем…
— В добро здраве ли беше абат Стивън? — попита Корбет.
— О, да, енергичен мъж в добро здраве! Корбет се усмихна:
— Значи разбирате какво искам да кажа? Вашият абат е бил на времето рицар, боец, войн. Свикнал е с битките. Такъв човек няма да даде лесно живота си, нали?
Някой изхлипа и той замълча. Пердитус седеше със сведена надолу глава и ръце в скута си. Раменете му се разтърсваха от плач.
— Би трябвало абат Стивън да се е съпротивлявал. Би трябвало да са се чули викове, шум, да е имало суматоха. Брат Пердитус, не искам да смущавам скръбта ти, но леко ли спиш?
— Щях да чуя, ако е имало такава суматоха!
Корбет се размърда в креслото си и погледна към Ранулф, който си водеше бележки, използвайки тайнописа, на който Корбет го бе научил.
— Нека бъдем честни! — каза той. — Не искам да ви карам да се кълнете, но абат Стивън имаше ли врагове сред братството?
— Въобще никакви! — отговори бързо брат Ричард. — Той беше нашият духовен наставник. Беше строг, но можеше също така да е мек и любезен, истински учен, свят човек.
Той погледна събратята си.
— Брат Ричард казва истината — заяви приорът.
— И все пак в едно братство като това винаги има ревност, съперничества…
— Абат Стивън стоеше над такива съперничества, сър Хю.
— Да не би да подозирате някой от нас? — запита повелително помощник-приорът. — Сър Хю, няма ли други монаси в това братство?
— Брат Хамоу, мислех, че никога няма да зададеш подобен въпрос. Вие сте тук по три причини. Първо, всички сте членове на съвета. Имали сте непосредствени отношения с абата, което не може да се каже за останалите братя. Второ, разбирам, че всички вие си имате отделни спални? Значи, ако през нощта излезете оттам, никой няма да забележи, както в килиите и общите спални на останалите монаси. И накрая — продължи безмилостно Корбет, — до покоите на абата се стига по стълбище. Вратата към външния двор винаги се заключва през нощта. Брат Пердитус, мисля, че това е твое задължение?
Послушникът кимна утвърдително.
— Единствените, които имат ключове към тази врата, са личният прислужник на абата и членовете на съвета.
— Значи, обвиняваш нас? — извика приорът.
— Не обвинявам никого. Просто отговарям на въпроса на помощник-приора. И така, да се върнем към вашите отношения с отец абата. Имало ли е някакви несъгласия?
Брат Ричард от лечебницата сега се развълнува. Той втренчено гледаше през масата към приора.
— Имало е нещо, нали така, брат Ричард? Разкажи ми, моля те!
— Не е необходимо! — заяви приорът. — Имахме едно несъгласие с абата. Манастирът притежава едно поле, наречено Кървавата ливада, в чийто център има надгробна могила. Според местните хора, преди много столетия един от първите християнски крале, Сигбърт, приел мъченическа смърт и бил погребан там. Ние, членовете на съвета, мислехме, че ливадата е идеално място за една нова странноприемница. Абат Стивън не беше съгласен. Казваше, че ливадата и погребалната могила са свещено място и не бива да бъдат осквернявани.
Корбет внимателно гледаше лицето на приора. „Говориш бързо, помисли той, сякаш споменаваш нещо маловажно. И все пак подозирам, че е било много важно за теб, но би ли могло това да те подтикне към убийство?“ Погледна встрани, там, където седеше отегченият архидякон Ейдриън Уолъсби и чоплеше зъбите си.
— А ти? — Корбет посочи архидякона. — Бил ли си в абатството дни преди убийството? Срещал ли си се с абат Стивън? Той даде ли ти ключ към покоите си?
Архидякон Ейдриън вече не се отегчаваше. Той нервно почеса страната си.
— Абат Стивън беше добре познат като заклинател — отвърна Уолъсби. — Той се занимаваше с прогонване на бесове както тук, така и в Лондон. На ритуалите присъстваха учени и теолози. — Той замълча за миг, като внимателно подбираше думите си. — Както знаете, сър Хю, членовете на доминиканския орден са папските инквизитори. Te са свикнали да се ровят в ересите и магията. Много доминиканци сега са съгласни с мен: тъй наречените „обладани от демони“ или имат душевно страдание, или се преструват, или са просто луди.
— И абат Стивън оспорваше твърденията ви?
— Нашият спор беше научен, състоеше се в размяна на писма. Преди няколко седмици абат Стивън ми писа за един мъж на име Тавърнър, който дошъл в „Сейнт Мартин’с“ да потърси помощ. Тавърнър твърди, че е обладан от демоничния дух на Джефри Мандевил.