Призракът на тресавището

— Наполовина ли?

— Аз не отричам съществуването на сатаната и неговите легиони — усмихна се криво архидяконът. — Просто не мога да приема, че те притежават силата да се намесват в живота ни. В края на краищата човешката воля може да извърши достатъчно зловещи дела и без онези същества, наричани от нашия учен брат послушник господари на въздуха. Моят спор с абат Стивън беше относно писанията на светите отци като свети Амброзий7 и свети Августин8. И все пак това е доста странно — замислено произнесе той.

— Кое? — настойчиво попита Корбет.

— Чародеите и некромантите, онези, които изучават Кабалата, вярват в могъщи заклинания и призоваването на духове. Сър Хю, чувал ли си за ордена на невидимите?

Корбет поклати отрицателно глава.

— Някои вярват, че един магьосник чрез определени заклинания може да стане невидим за няколко часа и да преминава през вещества като дървото и камъка.

Корбет схвана какво искаше да каже.

— Говориш за убийството на абат Стивън?

— Аз те слушах внимателно, сър Хю. Как другояче, освен с помощта на черните изкуства, абатът би могъл да бъде прободен в собствената си килия? Вратата в подножието на стълбите е била отключена, но братът послушник не е чул никой да се качва. Прозорците и вратата на абата са били здраво затворени. Няма тайни проходи. Изглежда, че не е имало борба и все пак абатът е бил намерен убит. Питам се…

Корбет го прекъсна:

— Преди да се впуснем в небесните въпроси, нека повторя това, което каза ти, архидякон Ейдриън: „Човешката воля може да извърши достатъчно много зло“.

— Но загадката си остава! — настоя архидяконът.

— За момента да. Кажи ми, Кътбърт, случвало ли се е нещо необикновено вътре или около абатството в дните преди смъртта на абат Стивън?

— В нашето абатство цари мир и съгласие, сър Хю. Но ти вече видя околността отвъд стените — тресавища, блата, поля, гъсти гори. Там бродят разбойници като онзи Скарибрик например.

— Но те не представляват заплаха за абатството?

— Никаква и никога.

— А лейди Маргарет Харкорт?

— Неприязънта между нея и абатът бе добре известна. Te никога не се срещаха и не разговаряха.

— Соколовият ручей — намеси се ковчежникът Дънкан, но забеляза учудения израз на Корбет. — Соколовият ручей — обясни той — е поток, който тече в подножието на Кървавата ливада. Лейди Маргарет и нашият абат спореха чие притежание е той.

— Аз обаче уредих спора — намеси се приорът Кътбърт.

— И то точно както желаеше абат Стивън.

Корбет се вгледа в една картина на стената. Платното беше опънато върху дървена плоскост. Цветовете бяха живи и блестящи, нанесени с енергични мазки на четката. Той присви очи. Отначало фигурите върху него не му говореха нищо, но после различи една пламтяща кула в дъното. Млад мъж в доспехи водеше по-възрастен човек, на чиито очи имаше превръзка. Накрая Корбет разпозна сцената: Еней извеждаше баща си от Троя. Той се огледа из помещението. И другите картини имаха подобни сюжети: сцени от преданията за Ромул и Рем, живота на Цезар и други теми из историята и легендите за древния Рим. Приорът Кътбърт проследи погледа му.