Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Видях брат Гилдас тази сутрин, когато му предадох съобщението от приора за събранието на съвета в покоите на абата.
— Някой друг виждал ли го е?
— Аз го видях малко по-късно — обади се Хамоу. — Наминах да се посъветвам с него за някои строителни работи в един от хамбарите ни.
— Къде беше това?
— На другия край на абатството — обясни Хамоу. — Където е работилницата му, доста самотно място.
— И там имаше камъни?
— Да, нарязани и насечени.
— И секач?
— Да.
Приорът Кътбърт замълча, поклащайки се напред-назад.
— Какво става? — настойчиво попита Корбет.
— Току-що осъзнах, сър Хю — отговори приорът, — че не само на нашето събиране тази сутрин, но и на заупокойната и погребението на абат Стивън никой не е виждал брат Гилдас до вечерта.
— Подозирам… — започна Корбет. Той замълча и опипа ръцете, рамената, краката и глезените на трупа. Мъртвото тяло вече започваше да се вкочанява. — Подозирам, че брат Гилдас е мъртъв от няколко часа. Забележете колко са втвърдени мускулите, плътта е изстинала, стомахът започва да се подува. Гилдас вероятно е бил убит тази сутрин в работилницата си. Нападателят го е зашеметил, завързал е ръцете му отзад и е смазал черепа. После скрил трупа и под покрова на тъмнината го е изнесъл и го е сложил на надгробната могила; там го откри, нали?
Корбет хвърли бърз поглед към Пазача.
В светлината на факлите Пазача изглеждаше още по-уродлив с широките си рамене и тантуреста тяло, с тъмните си очи, щръкналата коса, с мустаците и брадата и кафявото си като орех лице. Той напомняше на Корбет някакъв таласъм или горски дух. Определено беше достатъчно силен, за да убие мъж като Гилдас и да отнесе там трупа му.
— Знам какво мислиш! — Тропна с крак Пазача. — Мислиш, че съм аз, нали?
— А защо пък не? — отвърна Корбет. — Може косата ти да побелява, но си силен и здраво сложен, а ръцете ти са мускулести. Бръщолевиш нещо за призрака на Мандевил. Знаеш, че трупът е бил дамгосан, а нямаш право да скиташ из това абатство.
Пазача край портата примигна, а лицето му се сгърчи.
— Не е вярно! — изстена той. — И всичко това само защото си поисках малко месо!
Той размаха възлестите си пръсти.
— За да бъдем честни — се намеси приорът Кътбърт, — на нашия Пазач му е разрешено да влиза в земите на абатството. Често му даваме и храна от кухнята.
— Виж какво! — отговори Пазача, като оголи зъби към Корбет. — Ще ти кажа какво се случи. Аз дойдох и ми дадоха малко пиво и сочно парче свинско, мазно и тлъсто, както и комат ръжен хляб. После отидох на Кървавата ливада, за да го изям.
— Винаги ли отиваш там?
— Харесва ми да бъда далеч от любопитни погледи! Погребалната могила е свещено място и аз съм сигурен, че феите се събират там. Когато отидох, забелязах, че на върха лежи нещо. Качих се и дори и на слабата светлина можах да видя, че е един от монасите. Стори ми се, че съзирам белега на Мандевил върху челото му. „Господи, помилуй!“ — си казах аз. „О, Царице небесна, помогни ми!“ — Пазача плесна с ръце. — Побягнах обратно, намерих брата послушник, казах му какво съм видял, вие знаете останалото.
— Покрийте трупа на Гилдас! — заповяда приорът Кътбърт.
Елфрик отиде до един сандък. Извади голямо парче бяло платно и го метна върху трупа. Корбет го наблюдаваше, докато привърши.
— И кое те кара да мислиш, че е Мандевил? — попита той, обръщайки се към Пазача. — Аз не вярвам в призраци. Не вярвам, че мъртвите могат да яздят. Гилдас е бил убит от човек от плът и кръв!
— Гилдас е бил убит от зъл дух! — Върху лицето на Пазача се появи лукав израз. — Това е предупреждение за добрите братя тук.
— За какво? — остро попита приорът Кътбърт. Пазача пристъпваше от крак на крак.
— Аз така мисля! Аз така мисля! Абат Стивън се канеше да позволи да построите вашата странноприемница в Кървавата ливада, да оскверните светата погребална земя.
— Откъде знаеш? — заповеднически попита Корбет.
— О, знам, откъдето знам! — отвърна Пазача. Той почука с пръст главата си отстрани. — Слушам какво говори вятърът!
— А сега ще слушаш мен! — заяви Ранулф и го стисна за рамото. — Кажи на господаря ми откъде знаеш!
— Абатът ми каза! — Пазача се гърчеше в хватката на Ранулф. — Свали си ръката от мен, Червенокоси!
Корбет кимна на Ранулф, който се отдръпна.
— Това е ново за мен! — обади се брат Хамоу. — Защо нашият отец абатът ще разправя такива неща на един отшелник, а не на членовете на нашия съвет?