И няколко червени рози

Боулинг се усмихна. Данс вдигна учудено вежди.

— Обясняваш толкова разпалено… — призна той.

— Като теб, когато заговориш за твоите компютри.

Боулинг кимна и погледна към лаптопа.

— Права си. Те са забележителни същества… дори розовите.

Той продължи работата си.

— Типични тийнейджърски разговори. За момчета, дрехи, грим, събирания, тук-там за училище, филми, музика… никакви заплахи. Естествено, има и други места, които трябва да проверим. Днес има изобилие от източници на информация. — Боулинг вдигна глава да види дали го разбира.

Не се наложи да уточнява.

— Имаш предвид, че мобилните телефони допълват компютрите.

— Точно така. Телефонът й сигурно е пълен със съобщения. У вас ли е?

— Телефонът й? Не.

— Лошо. Доста щяхме да разберем. Някои оператори изпращат на родителите разпечатки на всички изходящи и входящи съобщения на децата. За да ги предпазят от виртуално насилие.

— Ако не намерим нищо, ще говоря с майката на Тами — обеща Данс. — Но ти си прав — родителите й не са особено заинтересувани. Стоях цял час в болницата, но никой от тях не се появи.

— Така ли? — възкликна Боулинг. — Ако й бях баща, нямаше да мръдна от леглото й.

— И аз — додаде Данс и се зачуди дали професорът има деца.

Той продължаваше да прехвърля страниците.

— Засега няма нищо в имейлите, поне от последните две седмици. Ако се наложи, ще проверя и по-старите. Тами се включва във форумите на всички големи сайтове — „Фейсбук“, „Май Спейс“, „Ауър Уърлд“, „Секънд Лайф“. — Боулинг прегледа последните страници, които момичето беше чело. — Така значи… аха!