И няколко червени рози

Почуди се дали анонимната ще отвърне на удара.

Приведе се към екрана и пак чу звука.

— Стига толкова — изрече гласно.

Стана, но не отиде до прозореца. Излезе от стаята и тръгна към кухнята. Надзърна навън. Нищо не видя… или пък? Онази сянка зад храсталака в задния двор?

Беше сама вкъщи. Родителите й бяха на работа, брат й — на тренировки.

Засмя се неспокойно — предпочиташе да излезе и да се изправи очи в очи с дебнещ перверзник, вместо да го види как надзърта през прозореца. Кели хвърли поглед към магнитната поставка за ножове. Бяха наточени… Подвоуми се, но заряза оръжията. Взе мобилния телефон и излезе в двора.

— Здрасти, Джини, да, чух нещо отвън. Отивам да проверя.

Преструваше се, че разговаря, но той — или то — нямаше как да го знае.

— Не, няма да прекъсвам. В случай, че някой задник се крие в храстите.

Говореше високо.

Заобиколи отстрани, запъти се към задния двор и накрая — към ъгъла — забави крачка. Най-сетне предпазливо пристъпи в задния двор. Нямаше никого. Зад плътната преграда от храсти земята се спускаше стръмно към плитка долчинка с ниски дървета и няколко алеи за тичане.

— Е, как е? Да… да? Чудесно! Прекрасно!

„Добре, не се престаравай — рече си. — Не те бива за актриса.“

Кели тръгна към живия плет и надзърна към долчинката. Стори й се, че някой се отдалечава от къщата.

После различи младеж с къси панталони. Караше велосипед по алеята, която свързваше напряко Монтерей и Пасифик Гроув. Момчето сви наляво и изчезна зад хълма.

Кели свали телефона. Понечи да се върне у дома, но забеляза нещо странно в цветните лехи отзад. Малко цветно петно. Червено. Тръгна натам и вдигна листото. От розов цвят. Кели се засмя и го захвърли.

Тръгна към вратата.

Спря, погледна назад. Нямаше жива душа. Нито Снежен човек, нито върколак.

Влезе вкъщи. И застина.

Човешкият силует на десетина крачки пред нея бавно се приближаваше. Лицето му оставаше скрито от сянката, която хвърляше стената на дневната.

— Кой?…

Човекът спря. Засмя се.

— За бога, Кел! Ама че си страхливка! Изглеждаш сякаш… Дай ми телефона. Искам снимка!

Брат й протегна ръка.

— Махай се! — извика Кели, смръщи се и се отдръпна.

— Мислех, че си на тренировка.

— Върнах се за късите панталони… Чу ли за онова момиче в багажника? Учи в „Стивънсън“.

— Да, виждала съм я. Тами Фостър.

— Готина ли е? — Високото шестнайсетгодишно момче с буйна кестенява коса — също като нейната — се втурна към хладилника и грабна енергийна напитка.

— Ама че си грубиян, Рики.

— А-ха. Та значи? Готина ли е?

Братята са такава напаст!

— Заключи вратата, като излезеш.

Рики театрално сбърчи чело.

— Че защо? Кой ще тръгне да те изнасилва?