Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Въпреки това, когато заговори за морето, той със скрито задоволство потри ръце и огледа мореплавателните уреди край себе си с неизразима наслада.
— Помисли си например за това вино — каза старият Сол, — което, не бих могъл да ти опиша колко пъти, е пътувало до Индонезия и обратно, а веднъж дори направи пътешествие около света. Помисли си само за непрогледните нощи, силните ветрове и огромните вълни…
— За гръмотевиците, светкавиците, дъжда, града, бурите — добави момчето.
— Несъмнено — продължи Соломон — виното е издържало всичко това. Помисли си как са се огъвали и скърцали дъските и мачтите, как е свистял и ревял ураганът във въжетата и платната.
— Как моряците са се катерили нагоре в надпревара кой по-напред ще свие заледените платна, а в същото време корабът неудържимо се накланял и люлеел.
— Всичко това — добави Соломон — е изпитвала върху себе си и старата бъчва, в която се намирало това вино. Ами когато „Очарователната Сали“ потънала…
— В Балтийско море, посред нощ, в дванадесет и двадесет и пет, когато часовникът на капитана спрял в джоба му, а той лежал мъртъв до мачтата, на четиринадесети февруари, в хиляда седемстотин четиридесет и девета година — с голямо въодушевление извика Уолтър.
— Да, правилно! — възкликна старият Соломон. — Точно така! Тогава на борда имало петстотин бъчви с такова вино и целият екипаж (с изключение на щурмана, първия лейтенант, двама матроси и една жена в пробита лодка) се заел да се отърве от бъчвите, но се напил и загинал пиян, като пеел „Владей, Британийо“ — корабът потънал, като се чул само един хоров вик на ужас.
— А когато „Джордж II“ приближавал корнуолския бряг в страхотна буря, два часа преди разсъмване, на четвърти март седемстотин и първа година, на кораба имало около двеста коня. Още в самото начало на бурята долу в трюма конете се развързали, започнали да се мятат на всички страни, да се тъпчат един друг и вдигнали такъв шум, и издавали такива човешки вопли, че екипажът решил, че корабът се е напълнил с дяволи, и дори най-храбрите изпаднали в паника и в своето отчаяние се хвърлили през борда и най-накрая останали живи само двама, които разказали за случилото се.
— А когато — започнал старият Сол, — когато „Полифем“…
— Частен западноиндийски търговски кораб, тонаж 350, с капитан Джон Браун от Детфорт. Собственици „Уигс и Сие“ — каза високо Уолтър.
— Същият — съгласи се Сол. — Та когато той се подпалил посред нощ, след четиридневно плаване с попътен вятър от пристанището Джамайка…
— На борда имало двама братя — продължи племенникът му, като говореше много бързо и високо — и тъй като нямало място и за двамата в единствената непотънала лодка, никой от тях не се съгласявал да се спусне с нея, докато по-големият сграбчил по-малкия през кръста и го хвърлил в лодката. Тогава по-малкият се изправил и извикал: „Скъпи Едуард, помисли си за годеницата, която те чака у дома. Аз съм още момче. Никой не ме очаква в къщи. Скочи на моето място!“ И се хвърлил в морето.
Грейналите очи и оживеният израз на момчето — което, възбудено и развълнувано от своя разказ, подскочи от стола си — като че напомниха на стария Сол за нещо, забравено от него или скрито от окръжаващата го мъгла. Вместо да продължи със случките, както очевидно бе възнамерявал само преди миг, той се изкашля сухо и каза: „Е, хайде да сменим темата.“ Цялата работа бе там, че увлечен тайно от екзотичните приключения — с които до известна степен се родееше поради характера на търговията си, — простодушният чичо силно бе подхранвал същото увлечение у племенника си и всичко, внушавано на момчето с цел то да се отклони от живот, изпълнен с приключения, му бе подействувало по необясним начин, както обикновено се случва, и само бе изострило интереса му към подобен живот. Това е неизбежно. Като че ли всяка написана книга или разказана случка с единствената цел да се задържат момчетата на сушата в края на краищата само засилва в представите им съблазните и очарованието на океана.
В този момент малката компания получи ново попълнение в лицето на един джентълмен с широк син костюм, с кука вместо ръка, прикрепена към дясната му китка, с рунтави черни вежди, а в лявата ръка — с дебел бастун, целият на бучки (също като носа му). Черен копринен шал свободно се увиваше около врата му, както и плътна яка, толкова голяма, че приличаше на корабно платно. Очевидно този бе човекът, за когото бе предназначена допълнителната винена чаша и очевидно той знаеше това, понеже, след като си свали дебелото палто и окачи на специален гвоздей зад вратата такава твърдо колосана шапка, която само с вида си би могла да предизвика главоболие у един състрадателен човек, а на собственото му чело бе оставила червена диря, сякаш бе носил нахлупен тесен леген, той притегли стол към чистата чаша и седна до нея. Към този посетител обикновено се обръщаха с прозвището капитана и някога той бил лоцман или шкипер, или командир на катер, или трите неща поред и действително имаше вид на морски вълк.