Микро

Питър се просна на леглото с разтуптяно сърце. Чуваше движението по Калакауа Авеню, стаята му гледаше към маука — към вътрешността, града и планините. Денят преваляше; слънцето започна да залязва и стаята се изпълни със сенки. Може би Ерик беше успял да се добере до брега. Може би страдаше от амнезия и се намираше в някоя болница. Може би всичко беше някаква ужасна грешка… Питър трябваше да се надява, трябваше да вярва, че Ерик може би ще се появи — някак, някъде. Винаги имаше шанс, колкото и малък да бе той. Или Ерик е бил… убит? Накрая вече не го свърташе и излезе навън.

Седна на плажа пред хотела и загледа как червеното сияние на залязващото слънце помръква над океана. Защо не каза на полицая, че я разпозна на видеото? Сякаш инстинктът го бе подтикнал да замълчи. Но защо? Какво го накара да постъпи така? Когато бяха малки, с Ерик държаха един на друг. Ерик го покриваше, той покриваше Ерик…

— Ето те и теб!

Обърна се. Алисън Бендър приближаваше във вечерната светлина. Носеше синя хавайска рокля и сандали и изглеждаше съвсем различна от първата им среща в Кеймбридж, когато беше с делови костюм и перли. Тук приличаше на невинно момиче.

— Защо не ми се обади? Помислих, че ще ми звъннеш веднага след като приключиш с полицията. Как мина?

— Добре — отвърна Питър. — Заведоха ме до онова място… Макапуу Пойнт… и ми показаха къде се е случило.

— Ясно. Има ли някакви новини за Ерик?

— Още не са го открили.

— А лодката?

— Какво за нея?

— Полицията проверила ли е лодката?

— О, не знам — сви рамене Питър. — Не споменаха нищо.

Тя седна на пясъка до него и постави ръка на рамото му. Дланта й бе топла.

— Много съжалявам, че ти се наложи да минеш през всичко това, Питър. Сигурно е било ужасно.

— Трудно беше. Полицията разполага с видеозапис.

— Видеозапис? Сериозно? Видя ли го?

— Да.

— И какво? Помага ли с нещо?

Наистина ли не бе видяла камерата в ръцете на двойката, намираща се само на няколко метра под нея? Възможно ли бе да е гледала единствено към катера? Тя се взираше в лицето му в здрача.

— Видях Ерик да скача… но така и не се появи отново — каза той.

— Какъв ужас — тихо промълви тя.

Стисна рамото му и започна да го гали. На Питър му се прииска да й каже да спре, но нямаше вяра на гласа си. Цялата работа изглеждаше страшно зловеща.

— И какво мислят от полицията? — попита тя.

— За кое?

— За случилото се.

— Мислят, че са се задръстили…

Телефонът му иззвъня. Питър го извади от джоба си.

— Ало.

— Хорхе се обажда.