Ключът на страшния съд
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #6
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-042-2
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
— Не разбирам — каза Андреа.
— Погледни по-внимателно.
Хенри увеличи изображението на трансформираната хромозома. Сега се виждаха отделните й гени, изобразени като черни и бели ивици.
Хенри обясни:
— Чуждата ДНК се вгражда в друга хромозома, напада съседа си.
— Разпространява ли се?
Хенри седна и впери поглед в Андреа. Позволи си да издаде част от вълнението си.
— Не мога да кажа със сигурност, но компилирах данните три пъти. Възможно е първият образец, изпратен от Джейсън, да е бил от различен хибрид. Може би са правили опити с повече от една версия на Царевицата. Но ако не е така, това означава, че генната модификация е нестабилна. Променя се от поколение на поколение. Образецът е станал по-чужд и по-малко царевица.
— Какво означава това?
— Нямам представа. — Той сви рамене. — Но някой трябва да научи за това. Вече пратих запитване до Отдела за агрокултурни биотехнологии на „Виатус“. Сигурен съм, че ще искат да разполагат с тези данни. Възможно е дори да получа нова субсидия от корпорацията.
Андреа пристъпи от крак на крак.
— В такъв случай може би ще получа повишаването на заплатата, за което намеквате. — На лицето й се появи усмивка, породена от вълнението му.
— Ще видим.
Андреа си погледна часовника.
— Ако нямате нужда от мен, ще си тръгвам. Кучетата ми са затворени цял ден. Сигурно не ги свърта на едно място и горят от желание да излязат.
Хенри я изпрати до вратата.
— Още веднъж благодаря, че дойде в почивния си ден.
Андреа спря, преди да излезе.
— Сигурен ли сте, че не искате да хапнете нещо?
— Не, ще привърша с обработката на данните и ще я кача на сървъра. Няма да отнеме много време.
Тя му махна с ръка и излезе. Вратата се затвори със съскане.
Хенри се върна при компютъра. Оформянето на доклада щеше да отнеме по-малко от час. Макар изпратеният от Джейсън файл да не хвърляше светлина върху смъртта на младежа, постъпката му определено говореше за смелото му сърце — нещо, с което баща му щеше да се гордее.
— Справи се добре, Джейсън — промълви Хенри, докато преглеждаше за последен път файловете.
През следващите петнайсет минути пишеше бележки и наблюдения. Искаше да впечатли „Виатус“. Техният отдел за агроултурни биотехнологии възлагаше анализирането на образците им на лаборатории от цял свят, макар че в момента предпочитаха предимно Индия и Източна Европа, където цените бяха по-ниски. Но лабораторията по генетика в Принстън бе една от най-добрите в света. Ако можеше да убеди корпорацията да им подхвърли малко работа…
На лицето му бавно плъзна усмивка.
На вратата отново се почука. Усмивката му стана още по-широка. Познаваше Андреа. Не го беше послушала. Сигурно беше минала през кафенето да му донесе нещо за хапване.
— Идвам! — извика той, отиде до вратата и размаха магнитната си карта, за да отключи.
17:30
Монк се качи в чакащото пред гарата такси. Партньорът му вече се бе настанил на задната седалка и даваше указания на шофьора.
— Лаборатория „Карл Икан“ в кампуса на Принстън. Намира се на Вашингтон Роуд.
Монк седна до него, оправи сакото си и се облегна. Загледа се в изработеното по поръчка куфарче „Танър Крол“ и прокара ръка по английската кожа. Кат му го беше подарила преди два месеца по случай годишнината му, когато се върна официално на работа, макар и непълноценно. Разбираше неизреченото послание на скъпия подарък. Кат беше повече от щастлива, че ще се занимава с бумаги и ще провежда рутинни инструктажи и разпити. Каквото и да е, стига да е далеч от неприятностите.
Въздъхна.
Джон Крийд седеше свит на мястото си. Макар и кльощав като недохранен териер, беше дълъг близо два метра. Беше от новопостъпилите в Сигма — гладко избръснат, с дълга червена коса и луничаво лице. Въпреки момчешките му черти изражението му си оставаше кисело.
Монк се намръщи и му зададе въпроса, който го тормозеше, откакто се запознаха.
— Е, хлапе, на колко си години? Четиринайсет? Или петнайсет?
— Двайсет и пет.
Монк се помъчи да скрие съмнението си. Това изглеждаше невъзможно. „Само седем години разлика?“ Раздвижи протезата си. Чудесно осъзнаваше, че за седем години могат да се случат страшно много неща. Вгледа се за първи път по-внимателно в спътника си и се помъчи да го прецени.