Ключът на страшния съд
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #6
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-042-2
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
По пътя от Вашингтон Монк се бе запознал подробно с биографията на д-р Хенри Малой, но знаеше съвсем малко за партньора си. Крийд беше от Охайо, беше напуснал медицинския факултет след първата година и бе служил две смени в Кабул като пехотинец. Попадение на шрапнел от самоделна бомба го беше направило куц. Опитал да служи трета смяна и бил уволнен, макар че подробностите не бяха съвсем ясни. Поради резултатите от тестовете и квалификацията си беше вербуван в Сигма и обучен по генетика в Корнел.
Въпреки всичко изглеждаше като гимназист.
— Е, младок — продължи Монк, — от колко време си на служба?
Крийд го изгледа спокойно. Явно беше свикнал да го подкачат заради бебешката му физиономия.
— Завърших Корнел преди три месеца. От два месеца съм във Вашингтон. Все още се установявам.
— Значи това е първото ти назначение?
— И на това ако му викаш назначение… — промърмори Крийд и се загледа навън.
Макар напълно да споделяше мнението му, Монк настръхна.
— Няма нищо тривиално, когато става дума за работа на терен. Всеки детайл е от значение. И най-малкото сведение може да реши или да скапе случая. Трябва да научиш това, младок.
Крийд го погледна. Киселата му физиономия се смени с леко смутена.
— Добре. Схванах.
Монк скръсти ръце. Не беше особено доволен.
„Хлапета. Мислят си, че знаят всичко“.
Поклати глава и се загледа навън. Таксито вече влизаше в кампуса на Принстън. Мястото изглеждаше така, сякаш някаква зелена част от Англия бе стоварена насред Ню Джързи. Есенните листа се стелеха по зелените поляни, бръшлянът се виеше по внушителните готически сгради, дори общежитията сякаш бяха взети от литография на „Къриър енд Айвс“.
Пътуването през този пасторален свят не отне много време. Не след дълго таксито спря и двамата слязоха.
Лаборатория „Карл Икан“ се намираше в ъгъла на обширна зелена площ. Докато повечето от постройките в Принстън бяха от 18 и 19 в., лабораторията беше построена само преди няколко години и представляваше поразителен образец на модерната архитектура. Две правоъгълни сгради се издигаха перпендикулярно една на друга и в тях се намираха основните лаборатории. Свързваше ги двуетажен извит атриум, който гледаше към парка.
Именно там трябваше да се срещнат с д-р Малой.
— Готов ли си? — попита Монк и си погледна часовника. Бяха закъснели с пет минути.
— За какво?
— За разговора.
— Мислех, че ти ще говориш с професора.
— Не позна. Твой е, младок.
Крийд изсумтя.
— Добре.
Влязоха в атриума. Извитата двуетажна стена от стъкло гледаше към поляната на парка. Дванайсетметрови жалузи разделяха прозорците и бяха нагласени така, че да следят движението на слънцето. Сега хвърляха дълги сенки, които пълзяха по столове и маси. Студенти седяха и разговаряха на групички с неизменните чашки кафе в ръце.
Монк се огледа и видя мястото, където трябваше да се срещнат с д-р Малой. Трудно можеше да се пропусне.
— Насам — каза той и поведе спътника си.
До стълбището имаше скулптура, издигаща се на височина цял етаж. Приличаше на наполовина стопена раковина. Дори и да не го знаеше, щеше да познае архитектурния дизайн на Франк Гери. Раковината криеше в гънките си малко място за срещи. Няколко души вече седяха на правоъгълна заседателна маса.
Монк се насочи към тях. Когато приближи, осъзна, че всички са прекалено млади. В куфарчето му имаше снимка на д-р Малой. Него определено го нямаше тук.
Може би беше дошъл и си бе тръгнал, понеже посетителите му закъсняват?
Излезе от раковината и извади мобилния си телефон. Набра номера на кабинета на доктора. След много позвънявания се включи гласова поща.
„Ако си е тръгнал и съм бил целия този път за нищо…“
Набра друг номер — на асистента му.
Отговори Монк набързо обясни за отсъствието на д-р Малой.
— Няма ли го? — попита асистентката.
— Няма никой, само хлапета, които приличат на прекалено млади за студенти.
— Знам — разсмя се жената. — Стават все по-млади, нали? Съжалявам, но явно доктор Малой е все още в лабораторията си. Там го видях за последно, а той никога не чува мобилния си. Способен е да се съсредоточи до такава степен, че да пропусне и лекция. Точно от това се опасявах, затова се задържах тук. Много е развълнуван от последното си откритие.