Колчан, пълен със стрели

Седеше на перваза на прозореца в един сенчест ъгъл на стаята си, опитвайки се да измисли как да изкупи вината пред майка си, която го бе изгонила от кухнята. „Иди навън да си играеш“, бе настояла тя, след като бе разлял олио върху туниката си. Но това не бе кой знае колко забавно, тъй като му бе позволено да играе единствено в собствената си компания. Баща му бе забранил да се събира с местните момчета. Как мразеше тази страна; ако си беше у дома, сред своите приятели, можеше да прави толкова неща. И все пак, само още три седмици и би могъл… Вратата се отвори и майка му влезе в стаята. Тя бе облечена в тънките черни одежди, тъй харесвани от местните; държаха й хлад, бе обяснила на баща му. Той бе изсумтял неодобрително и затова преди връщането му вечер тя винаги се преобличаше в изискана роба.

— А, ето къде си бил — рече тя, обръщайки се към присвитата фигура на своя син.

— Да, майко.

— Витаеш в облаците, както обикновено. Е, събуди се, защото искам да отидеш в селото и да ми донесеш някои продукти.

— Да, майко. Тръгвам веднага — рече момчето и скочи от перваза.

— Добре де, изчакай поне да чуеш какво ми трябва.

— Извинявай, майко.

— Сега слушай, и то внимателно. — И тя взе да изброява, присвивайки последователно пръсти: — Трябва ми едно пиле, малко стафиди, фурми, смокини и… да, и два нара.

При споменаването на наровете момчето се изчерви и се втренчи в каменния под с надеждата, че тя може да е забравила. Майка му мушна ръка в кожената кесия, която висеше на кръста й, и извади две малки монети, но преди да му ги подаде, накара сина си да повтори заръката.

— Едно пиле, стафиди, смокини, фурми и два нара — изреди той, все едно рецитираше стих от Вергилий.

— И внимавай какво ти връщат — добави тя. — Не забравяй, че всички местни са крадци.

— Да, майко… — За момент момчето се поколеба.

— Ако запомниш всичко и върнеш точното ресто, може да забравя да кажа на баща ти за строшената кана и за нара.

Момчето се усмихна, прибра двете малки сребърни монети в джоба на туниката си и изтича навън. Стражът, охраняващ портата, премести огромния дървен клин и масивната врата се отвори плавно. Момчето изскочи през портата и се ухили на пазача.

— Загази ли го още за днес? — викна стражът подире му.

— Този път не — отвърна момчето. — Може и да ми се размине.

Махна за довиждане и пое бързо към селото, като си тананикаше една мелодия, която му напомняше за дома. Вървеше по средата на прашната криволичеща пътека, която местните имаха нахалството да наричат път. Струваше му се, че половината от времето му отива да маха малките камъчета от сандалите си. Ако баща му беше пратен тук за по-дълго, той щеше да извърши някои промени; тогава щяха да разполагат с истински път, прав и достатъчно широк, за да може по него да мине колесница. Но не и преди майка му да си е подбрала прислужници. Нито една от тях не знаеше как да нареди маса и дори да приготви храна така, че поне да е чиста. За първи път през живота си бе видял майка си в кухнята и бе убеден, че е за последен, тъй като всички те щяха да се приберат у дома, след като баща му приключеше задачата си.